
Раждане с Вяра: естествено след 2 цезарови сечения
Ето разказа за моето първо нормално раждане след два пъти секцио. Има и още едно 🙂 Действието се развива в последните дни на март 2014.
Предисторията накратко е, че след 2 деца родени със секцио, през третата бременност решителността ни нещата да се случат различно беше голяма. Тук няма да влизам в подробности за предимствата и недостатъците на естественото раждане след секцио. Важното е, че за нас това беше по-добрият вариант, ако разбира се не се появеше причина за секцио. Със съпруга ми се подготвяхме много, четяхме, мислихме върху прочетеното, обсъждахме, намерихме си дула, при която минахме курс за подготовка и която ни подкрепяше.
През цялата бременност, а след това и за самото раждане, за мен беше ключова подкрепата на мъжа до мен. Не бих могла да водя сама такава битка – зная, че за някои жени това е постижимо, но аз не съм от тях. А си беше битка: със собствените страхове, с миналото, с чужди мнения, с липса на подкрепа и т.н…
Заедно си изяснихме защо и как бихме искали да протекат нещата и избягвахме да говорим с хора, които не биха ни разбрали.
Към края на бременността избрахме подкрепящ лекар. Два пъти обсъдихме с него плана си за раждане, като се съобразихме с неговите забележки, бяха приемливи. Искахме да сме спокойни, че когато започне раждането няма да се наложи да водим спорове, а този лекар ни вдъхваше доверие. Очакванията ни се оправдаха. Моля Ви, обсъдете начина, по който си представяте раждането с лекаря си възможно най-рано! Интервалите между контракциите не са най-подходящото време да се информирате за вижданията на лекаря или акушерката си за една или друга процедура…
Раждането не започна както очаквах; в четвъртък вечерта имах контракции, по-силни от обичайните Бракстън Хикс, през 5-6 минути, но отшумяха за няколко часа; през нощта усетих няколко единични. В петък през деня имах същите контракции през 15-20-30 минути, цял ден, а към 18 часа започнаха да се засилват. Започна да ми пада и тапата (т.е. имах леко кървене, което си подължи до самото раждане). Чухме се с дулата, нямахме уговорка тя да е с нас за раждането, но бяхме благодарни някой да ни изслуша в 11 часа вечерта. Пробвахме различни варианти за облекчаване на болката, намерих коя позиция ми е най-удобна по време на контракция, а между контракциите си почивах.
Топлият душ също се оказа добър помощник. Когато стяганията станаха на около 5 минути решихме да отидем в болницата…И от притеснение, и от нетърпение може би. Оказа се, че малко сме прибързали.
“Добър вечер… При кой лекар сте… Кога е терминът… Добре….” (следва запис на тонове, всичко ОК), “Нека Ви прегледам… от какво е този белег… Много са слаби конракциите… 0 см разкритие…”. Лекарят ни прати да си ходим в къщи и слава Богу! Беше ни нервно и напрегнато да се върнем и да започнем отново чакането, но сега съм благодарна, че не ме приеха тази нощ, въпреки че беше минал терминът ми и имах 2 предишни операции.
След като се прибрахме от болницата болките доста се засилиха, от 3 до 6 сутринта почти се отчаях, че няма да издържа, ако това е само началото… и после всичко спря, аз заспах, от време на време ме събуждаше някоя контракция… В събота се чухме с лекаря, той спокойно ни каза, а, така ли, ами значи ако нищо не се случи, елате в понеделник… Ние си мислим, че раждаме, той: понеделник… Оказа се прав.
В събота през деня контракциите пак съвсем затихнаха, макар че ги усещах от време на време. Вечерта се засилиха, усещаха се и по-различни, но не бяха регулярни и не се учестиха, така че пропуснахме ходенето в болницата.Беше нещо като втора репетиция. Вече си имахме изпробвана схема за справяне, когато наистина се разраждам. Ако изобщо де, вече не ни изглеждаше чак пък толкова сигурно.
В неделя вече бях много изтощена. Контракции имах, но не бяха регулярни. Опитахме се да се разходим, но нямах сили, а и не ми беше приятно да се превивам от болка на пейка в парка… Така че, почивка в леглото: лежах през почти целия ден. Започна да се промъква отчаянието, особено след като прочетохме, че този т.нар. prodromal labor може да продължи доста дълго… дори седмици!!! Не мислех, че мога да издържа още дълго. И то не само и основно заради болката. На този етап спрях да отогварям на притеснени обаждания. Предпочитах да поговоря с жени, които бях сигурна, че ще ме подкрепят. Един дълъг разговор по телефона, разходката, почивката и денят мина.
Вечерта в неделя контракциите станаха по-силни, постепенно ставаха по-болезнени и почти не можехме да намерим начин да ги облекчим с репетираните през предишните нощи средства. В един момент казах, че искам да тръгваме. Той предложи да пробвам за последно обливане на кръста с топла вода в банята (най-ефективното до момента) и ако и това не работи, наистина тръгваме. И на двамата някак не ни се вярваше, че наистина съм в активна фаза, толкова бавно се бяха развивали нещата досега…
Около 3 часа сутринта в неделя срещу понеделник бяхме в Майчин дом, а аз бях с 5 см разкритие! Не можех да повярвам! Струваше ми се страшно много, все пак при все че имах две деца, никога не бях имала и 1 см разкритие.
Настанихме се в стаята за активно раждане, продължихме да търсим начини за намаляване на болката. Бяхме сами, само от време на време идваше акушерка да мери тоновете. Когато дойде нашият лекар го попитах дали щом досега съм раждала 50 часа, сега ще раждам още 50, а той ми каза, че днес трябва да родя. Уплаших се, бях сигурна, че няма да стане днес.
Влязох във ваната около 6 часа, когато нищо вече не ме облекчаваше. Водата ми помогна, макар ваната там да не е най-удобна, особено за висока жена. Все пак упявах добре да се отпусна между контракциите. Бъдещият татко-на-трима ми напомняше да дишам и че скоро ще мине… И към 6:45 бях с 8 см! Продължавах да не вярвам.
Водите ми не бяха изтекли, болките бяха поносими, не можеше да съм толкова близо… Много скоро след прегледа за разкритие усетих бебето съвсем ниско, не успях да сдържа вика си по време на контракцията и загубих контрол. Излязох от ваната, казах му да извика екипа, но те вече бяха там. Аз бях в странно състояние; не усещах напъни, но чувствах, че бебето излиза. Някак ме убедиха да се кача на стола, за да родя. Спукаха ми мехура. Акушерката потвърди, че бебето излиза; в последствие татко й ми сподели, че не е повярвал, мислел е, че просто така ме успокояват… Докрай не можехме да повярваме, че ни се случва мечтаното чудо! Но след няколко контракции, за по-малко от 10 минути, се роди Вяра… Тези 10-15 минути в края на раждането бяха единственото време, когато загубих контрол и ориентация и бях страшно благодарна на лекаря и акушерката, които ме окуражаваха и ми помагаха.
След раждането изчакахме да спре да пулсира пъпната връв преди да я прережат; през това време Вяра беше първо на корема, после на гърдата ми. Изчакахме плацентата да се роди спонтанно; имаше и малко за шиене. Докато приключим с тези неща, Вяра беше в татко си, взели са я само за 5 минути за теглене и мерене… Макар много да го желаех, не съм посмяла да си представя, че ще родя така. Това раждане беше благословение!
А историята за раждането на Вяра има и продължение и то се казва Катерина 🙂 За него можете да прочетете тук.
Tag:vbac, активно раждане, ВБАК, дула, естествено раждане, секцио