Естествено раждане след две секцио

Красимира Георгиева, гр. София, 2017г.

Имах си детска мечта – един ден като стана мама, да имам момчета, без значение колко са….човек трябва да внимава какво си пожелава….

Първа бременност – много желана – момче!! Мечтата ми се сбъдна! Първото момче в рода след три поколения момичета. Имах лека и безпроблемна бременност, ходих на работа до край.

Изобщо и през ум не ми мина вероятността да родя оперативно. Аз здрава, бебето главично, планирахме със съпруга ми да разширим семейството си скоро след раждането на първото дете и да създадем второто веднага след раждането. Точно заради това много държах да родя по естествен път, защото бях чувала, че след секцио трябва поне две години да се изчака.

Има прокоба в рода ни – първото мъжко Господ го прибира поколения наред и се изплаших да родя без подкрепа на лекар….А мъжът ми много ме увещаваше да не ползвам избор на екип. Четях и издирвах лекар, който да ми помогне да родя нормално.

Предоверих се. Знаех, че няма пречки да не родя нормално, но пропуснах нещо много важно и то е – подготовката за раждането. Трябваше да се образовам предварително за етапите на раждането, но аз вярвах, че природата си знае работата… Е, в български условия лекарите често се намесват в природните сили и объркват иначе така естествения процес на раждане…

Няколко дена преди термин лекарката ми направи вагинален преглед болезнено… Според мен отлепи мехура… Още същата нощ ми падна тапата, на сутринта започнаха контракции. Обадих й се. Тя беше нощна смяна и остана целия ден в болницата заради мен.

Отказах система. Оставиха ме в предродилн, ама се проточи 12ч… Ааааадски контракциии сам сама. Мъжът ми беше отвън. Още ме е яд, че не влезе при мен, а можеше! Накрая бяха през 20 секунди, по 2 минути всяка. Засичах ги. Разкритие – отчайващо – 4см…. На докторката ѝ писна да виси цял ден и да няма прогрес при раждането.

Вика – айде слагаме епидурална, а аз само за това се молех. Агонизирах. Боднаха ме. Неверояяяятно облекчение. 

Сърдечните тонове паднаха….хайде спешно в операционната. Там вече бебето имаше тонове, но въпреки това ме срязаха. Такова облекчение, но за кратко! Не знаех какво ме чака след това. Адските мъки, болка,не мога да стана, бях половин човек….

В последствие разбрах нещо много важно –  и майка ми, и сестра ми са направили разкритие по време на напъните. Аз съм била на косъм от напъните при такива контракции…

Докторката вика – можеш да си забременяваш веднага….

Е, не беше баш веднага, но след 9 месеца. Още преди да забременея започнах да ровя и търся какви са шансовете за нормално раждане след секцио. Вече знаех що е то контракции и кога съм за болница.

Оцених като грешка решението си при първите контракции да тичам в болницата. Образовах се за етапите на раждането, четях вдъхновяващи истории за смели момичета, успели да родят нормално след секцио и то за период по-кратък от две години. При нас разликата щеше да е около година и половина.

И така.

Втората бременност – абсолютно безпроблемна и спокойна, носех си голямото бебе, кърмих го през цялата бременност. Mигът наближаваше….първите дни на януари.

Спрях да излизам от вкъщи от страх да не падна на леда. Bеше лютата зима на 2012та. Бях решена като започне раждането да стоя у дома до последно, до напъни. Нямах екип, нямах лекар, следях си тоновете у дома с домашен доплер. Не мислех за руптура, вярвах, че няма да се случи точно на мен. Единствено се страхувах да не ми изтекат водите без да е започнало раждането…

Съдбата реши друго. В навечерието на новата година мъжът ми се тръшна от грип. Тръшна се и детето. Устоях 3 дни без да се заразя… на 3ти януари се събудих и аз болна. Започнаха контракции, поносими. Две денонощия ги търпях, т.е.не спах изобщо. На 5 януари усъмнах с температура, сълзи и сополи, всяка частичка от тялото ми ме болеше, бях подвижен труп. В допълнение с контракции и преумора от двете безсънни денонощия преди това….

Предадох се, изплаших се за бебето си.. Отидох в болницата – 4см.разкритие, контракции на 3мин., 80% изгладена шийка. Подписах съгласие за секцио и минах чинно за втори път под ножа и така се появи и второто ми момче – 1г. и 5м.след първото секцио

Не съжалявах толкова много за второто секцио, обвинявах първото. Поне кърмих бебетата си в тандем още половин година. Мина ми физическата и душевна болка с времето от неудовлетворителните раждания. Започнах да мечтая за момиченце, не че не се радвах на момченцата си – те са страхотен отбор! Но нали, вече бях постигнала мечтата си два пъти и ми се искаше и едно гальовно момиченце…

Почти пет години по-късно забременях за трети път – много планирано и щастливо. Бях на 37г. Бях нетърпелива да разбера пола. Още в 12та седмица при изследването за генетични аномалии, доктор–светило разпозна и със стопроцентова сигурност ми каза, че е момче. На въпроса ми какво мисли за нормално раждане след две секцио – той отсече:

“Пълен абсурд! Имаш разкъсани коремни мускули, безброй сраствания, няма смисъл да се мъчиш, защото само ще се мъчиш излишно – тялото ти физически няма да може да отведе бебето навън…“

Така или иначе на този етап от бременността не се и надявах на нормално раждане след двете секцио. Затова започнах да търся добър специалист по секцио, който да оправи срастванията от първите две. В 20 седмица отидох при друг виртуоз в откриването на на аномалии. Всичко с бебето ми беше наред. Попитах го и него боязливо дали има смисъл изобщо да се пробвам, а той се усмихна и рече:

“Ама за какво ти е? Безсмислен риск. Това с нормалното раждане е отживелица. Аз дори съветвам пациентките си да изберат по-безболезнения метод на раждане – чрез секцио. Препоръчвам ти брат ми! Той е отличен специалист по секцио, шест операции може да ти направи без последствия!“

Посърнах. Сбогувах се завинаги с мечтата си да родя така, както природата го определя. Пък и все пак бях на „възраст“….

Но надеждите ми за естествено раждане се възродиха в двайсет и шеста седмица, когато наблюдаващият лекар каза, че бебето е в идеална поза за раждане – с главата надолу, с гръбчето вляво. А то кротушче – не мръдна до края. И със съжаление ми каза, че ми препоръчва да ми вържат тръбите по време на третото секцио, защото четвърто секцио вече е рисковано за живота ми….

Ето това може би ме изстреля и мотивира да опитам да родя по естествен път. Как ще ми връзват тръбите?!!? Не че планирах четвърто дете, но нека изборът за това е мой, а не на нечий касапин, ууупс доктор…

Започнах да ровя и чета. Убедих се, че е в пъти по-ниско рисково да родя по естествен път в сравнение с трета операция и се заех с трудната и почти невъзможна задача да търся акушерки и доктори, които да се съгласят с моя „каприз“. Не бях чак толкова самонадеяна да вярвам, че бих се справила сама, без подкрепа на специалисти. Звънях, молех – всички отказваха, дори доктори с богат опит в израждания след VBAC Бях на ръба на отчаянието.

В първите дни от деветия месец накрая успях да намеря доктор, който ме изслуша, прегледа и не видя обективна причина за трето секцио. Каза – ще опитаме!

Даде ми шанс! А аз само това исках – ШАНС да опитам, или поне някой да ме изчака да започне спонтанно раждане.

Свързах се с акушерско звено – Акушерски кабинет Зебра, единственото по рода си по това време, които работеха в екип с избрания от мен доктор. След като разбраха, че докторът е дал „зелена светлина“, веднага ме подкрепиха в моето желание.

Видях се и с тях, страхотни момичета – много иновативни, много провокативни, много борещи се против статуквото в закостенялата ни родилна система. Много подкрепящи изцяло естественото раждане.

Терминът беше определен за 9.08, по мои сметки 6.08. На 1.08 отидох на рутинен преглед при доктора, който констатира:

Няма никакви изгледи за раждане още, а бебето е голямо вече над 3.5кг. Няма да чакаме дълго след термин.

А аз казах:

Спокойно – до 6.08 ще съм родила – очаквах раждането да започне 2-3 дни по-рано от моя изчислен термин… Но не.

Вървях много. На 5.08 вечерта отидохме на разходка до Витоша малко да се разхладим, че беше 38° жега. Извървяхме 12км. Почувствах се много силна и подвижна. Щом настъпи 6.08, по поръчка – в 1часа, както спях, се чу звучно ПУК – явно много силно щом се събудих и стреснах. Отидох до тоалетна – кристалчета излизаха от мен – води!

За пръв път виждах води как изглеждат. Ама не се изливаха като изведро, а на порции полека. Малко след това започнаха контракции – ааадски болезнени, но на големи интервали – може би 10-15мин. Викам си – рано е! Легнах си, ама на всяка контракция изтичаха води… С напредването на нощта станаха нетърпими и започнах силно да стена от болка.

В тишината на нощта звуците ми наподобяваха на зловещ вой. Как не събудихме спящите деца, а и живущите в блока не знам. В 4часа вече много ме болеше и писах на акушерките, че тръгвам към болницата с кратко описание на състоянието ми. 

Мъжът ми ме закара за 10 мин, остави ме пред болницата и веднага се прибра при спящите деца. 

Прие ме главната акушерка. Другите вече бяха в болницата и ме очакваха. В тяхно присъствие ме прегледа дежурната лекарка, която лаконично намекна, че шансовете за моята „лудост“ са минимални, защото нямам разкритие – едва 2см, а бебето се завъртяло постериорно (с челото напред) и вика:

“Хммм…след две секцио и в тази позааааа…минимални шансове, направо е лудост да си вярвате, че ще успеете. Иначе води – чисти, изтичат постепенно, ама не вярвам, не вярвам! Едва ли ще успеете – и клатеше глава.”

Думите й закънтяха в ушите ми – „няма да успееш“. Отчаях се, толкова малко ми трябваше, за да ме обезкуражат… Викам си – ето това беше…край с мечтата ми, пак ще се ляга на операционната…Тогава до мен застанаха акушерките – онези самоотвержени момичета, които за нула време ми повдигнаха духа, докато вървяхме към предродилна зала като ми шепнеха:

“Не я слушай, ние ще се справим, ще сме до теб през цялото време и ще се справим заедно с болката, ще успеем, вярвай!“

Едната ми направи ребозо – техника за завъртане на бебето в подходяща поза с помощта на слинг и „пресяване“ на корема, докато аз стоях на четири крака. Другата пък ми каза да седна на топката после и през цялото време беше зад гърба ми, за да ми прилага контранатиск при всяка контракция.

Минаха кошмарни четири часа – постоянно влизах под душа, лягах, ставах, вървях, повръщах на всяка зловеща контракция. Въпреки жегата навън, мен ме втрисаше. Унасях се (полуприпадах) след всяка контракция. Единствено се чувствах добре на топката и под златните ръце на акушерката, която облекчаваше неимоверно болката с този контранатиск на таза. В промеждутъците си говорехме, а по време на контракциите виках:

“Никога повечеееее!”

В 7.45 дойде докторът, за да ме прегледа за разкритие. Бях достигнала до едва четири сантиметра! Отчайващо! За четири часа престой в болницата бях напреднала с едва два сантиметра….краят не се виждаше, а аз вече бях на ръба на силите си.

Предложи ми любезно:

“Виждам, че много те боли, ако искаш – подготвям те за секцио.“

Викнах ужасено:

“НЕЕЕЕ, моляяяя, не искам секцио, искам епидурална упойка!“

Той:

“НЕ!”

Обаче, след петнайсет минути дойде пак явно с променено решение и вика:

“Е, добре, тоновете на бебето са отлични и ако след два часа си направила 6 см., ще сложим епидурална.“

ДВА ЧАСА!?!?! Как, та аз умирах вече…обаче бях решена да си ги дочакам и да не се предавам още…

В този момент акушерката, която беше неотлъчно до мен и чу разговора ни с доктора, ми вика:

“Излизам само за една контракция, дръж се здраво, още на следващата пак ще съм до теб.”

Подготвих се. Седнах на топката и се хванах за леглото с две ръце в очакване на новата вълна болка. Дойде след малко следващата контракция. Болка нямаше. Но имаше здрав НАПЪН. 

“НАПЪЪЪЪЪЪЪВАААААААМММММ!!!!!”

Сигурно съм подплашила животните в близкия зоопарк след нечовешкия ми вик.

Ама светкавично четирима души влетяха в стаята – три акушерки и докторът.

Едната ми вика:

“Не напъвай!!!”

Докторът:

“Нямаш разкритие, ще се разкъсаш цялата…!”

Ама пусто как?!? То това не се контролира. Бебето излизаше.

Акушерката ме провери, напипа главичката и каза:

“Тя ражда. Бързо да й помогнем да се премести в родилна зала.”

Часът – 8.05 – точно 20 минути след проверката и 4 сантиметровото разкритие…

Подкрепяна от акушерките, се преместих на магарето.

Дойде ми нечовешка сила, свръхенергия – казах си – това е МОЯТ шанс, оттук нататък от мен зависи, силата е в моите ръце!

Напъните бяха толкова мощни! Но въпреки това успях да слушам напътствията на главната акушерка и напъвах контролирано на всяка контракция по три пъти..

Заседна юнакът…..Божее като гюле го усещах между краката си. Докторката стоеше в готовност с ножиците и ме пита: казваш и правим епизиотомия. Викам, неееее!

Напъвах с всички човешки и нечовешки сили. На следващата контракция излезе! Розово, пухкаво момченце, третото подред. Води изтичаха от него и просто го завъртяха с лицето надолу, за да изтече свободно водата от него и след това изплака. Никой не му направи аспирация.

Вълната от щастие, която ме заля е несравнима, започнах да се смея се с глас, такъв адреналин се изля във вените ми! Направо ме задуши това велико чувство – ЩАСТИЕТО! УСПЯХ! УСПЯХ!!!! ЮХУУУУ!

И първата ми дума:

ИСКАМ ПАК! 

А докторът се разплака!

Веднага ми го подадоха с пъпната връв все още и той засука лакомо.

После ми сложиха абокат, едва след като бях родила! През цялото време от постъпването ми в болницата бях напълно свободна да се движа, без да съм завързана към системи или колани за мерене на тонове. Тоновете ги мереха с подвижен доплер.

Но след раждането на бебето трябваше да ми сложат банка с окситоцин, която да подпомогне излизането на плацентата, тъй като беше здраво слепната с белега от предишните операции. Излезе цяла. Ревизия на белега не ми направиха. 

Бебето – 3610, роди се в 8,37ч. Родих без разкъсвания, напълно естествено. Без системи, без медикаменти, без гелчета за предизвикване на раждане, без скачане по корема, без епизиотомия или перинеотомия и т.н… Всички страхотии които бях чела и чувала..

Напълно, напълно естествено раждане! По- красиво и от най-смелите ми мечти!

Бебчо заспа на гърдите ми преуморен от усилието да излезе… Бяхме неразделни от първия ни миг.

Страхотен екип, страхотни момичета, страхотен доктор! Цял живот ще съм им благодарна за вярата, за подкрепата, за самоотвержеността!

А аз успях да докажа, че няма невъзможни неща, ако човек много силно пожелае нещо, ако вярва и се бори за каузите си.

Красимира Георгиева

Гр. София, 14.10.2020г.