Лъчезарно

Забременях за втори път година и девет месеца след първото раждане. Две години и половина – чудесна разлика между двете деца (първата ми мисъл)! Този път ще излезе от където е влязло (втората ми мисъл)!

Да родя нормално за мен беше много важно още първия път, но тогава редица фактори доведоха до раждане със секцио. Предшествано от период на разочарование и страх , последвано от (прекалено) дълъг период на възстановяване и огорчение, че не се е получило както съм искала, първото ми раждане не е от любимите ми теми и общо взето го обобщавам така: „важното е че сме живи и здрави“ и „така е трябвало да стане“.

Второто обаче е нещо съвсем друго! С удоволствие споделям и разказвам, най-вече защото много бих се радвала ако информацията е полезна за някого и не на последно място – защото се гордея със себе си!

Няма две еднакви раждания, нито универсална рецепта, нито сигурност че ще се получи, но определено си струва да се опита! А пък ако се и получи – съвсем супер!

От самото начало ВЯРВАХ и просто ЗНАЕХ, че този път ще родя естествено. Защото естествено, от това по-естествено няма . Искам да кажа – природата си знае работата. Не го бях решила и не бих настоявала да се случи на всяка цена. Просто усещах, че ще се получи.

Не съм от безразсъдните. Не бих поела необоснован риск, нито бих драпала със зъби и нокти, само и само да е на моето. Голяма увереност ми даваше мисълта за мама – щом тя е успяла да роди три бебета нормално (всяко от които с тегло над 4 кг и половина!), защо пък аз да не мога?!

Не започнах веднага да чета и да търся информация. Първата ми работа след като направих теста беше да пиша на големия ми брат за да му кажа, че пак съм бременна, а той типично в негов стил попита пак ли ще е вуйчо, или този път ще е вуйна. По- късно след един преглед се оказа, че пак ще е вуйчо, защото освен ако бебето в корема ми не показваше среден пръст, то със сигурност е отново момче.

След петдневен престой в болница за задържане в началните седмици, когато се беше отлепил ембрионът от стената на матката и с две думи (или по точно цифри) нещата бяха 50/50, общо взето си карах една чудесна и спокойна бременност. Спокойна от здравословна гледна точка, защото от както се беше родил големият ми син цар Ивайло, понятието спокойно беше далечно и недостижимо.

Още в началото на бременността, след като околоплодното сакче се залепи обратно, разбрах че второто ми дете ще бъде още по- упорито и инато от първото. Нека! Значи е на моя страна и ще помага да се случат нещата по начина, по който природата ги е измислила да се случват. В този момент вярата ми в успеха се насърчи още повече.

През цялата бременност безброй пъти съм водила горе-долу следния диалог с роднини, приятели и познати:

– И сега? Как ще раждаш? Пак секцио, а? То щом първото е секцио, после не може нормално.

– А, може.

– Е, как ще може, няма да ти дадат да раждаш нормално.

– Ще ми дадат, ще ми дадат. Има такива, дето дават. Нормално ще раждам.

– Е….добре. Щом казваш.

– Ще видиш. (усмивка).

По едно време (не помня точно по кое) започнах да си ровичкам в интернет, да попрочета това онова по темата за вагиналното раждане след цезарово сечение. До този момент, признавам си, не бях срещала термина VBAC, нито знаех какво означава. Не съм чела прекалено много. Известно количество статии от чисто информативно естество, съдържащи статистки и основни, но не маловажни факти, като например че рискът от руптура на матката е под 1 % и че по-голям риск има при цезарово сечение, независимо кое поред. Напълно достатъчно.

От там нататък съм ползвала единствено група във фейсбук посветена на темата, от където почерпих много полезна информация. Списъци с имена и контакти на доктори подкрепящи VBAC, разкази на жени успели да родят така както са си мечтали, както и на такива, които въпреки че не са успели, са опитали. Всякакъв опит е полезен, а там беше от първо лице и можех да попитам всяка една жена каквото ми хрумне и ме интересува.

Четях, четях и вечер често посрещах мъжа ми с думите : „А знаеш ли че има една жена, която…“ и му разказвах какво съм прочела днес. Той през цялото време ми имаше пълно доверие, че съм направила своя информиран избор и нито за секунда не е оспорил решението ми да се пробвам, за което много му благодаря. Също така благодаря на мама, която въпреки неизмеримото си притеснение за детето си , нито веднъж не си позволи да го изкаже на глас, въпреки че го виждах в очите й, чувах го в треперещия й глас и го усещах в тревожно скръстените в скута й ръце.

Не мога да не си призная, че и аз се притеснявах. Добре де, ще си го кажа направо – страхувах се. Якото шубе. Какви ли не мисли ми минаваха през главата, какви ли не опасения, притеснения и „ами ако-та“. В крайна сметка намерих сили да се превъзмогна и да си позволя поне да опитам, което към днешна дата мога да обобщя така – струваше си!

Лекарката, при която се следях от още от самото начало, ме отряза – „пак ще те режеме“. Каза си ми го направо, без дори да съм отворила темата. Аз си замълчах , като трескаво започнах да мисля как по-бързо да си намеря доктор, който би ми казал – разбира се, че ще опитаме. Останах да се следя при нея докато не дойде моментът, в който започна все по-често да отваря темата, да планира операцията и да подпитва дали ще раждам с избор на екип. Тогава дойде и моят ред да я отрежа, като й заявих че да – избрала съм си екип, с който ще раждам нормално.

В осмия месец се свързах с лекарката, която бях избрала общо взето на произволен принцип, защото си бях харесала няколко специалисти с множество добри отзиви и позитивни разкази зад гърба си, както и немалък опит с подобни раждания. Видяхме се, обсъдихме, допадна ми. Сдържана, но отзивчива, незатрупваща с информация, но изчерпателно отговаряща на всичките ми въпроси. Ами оставаше само да чакаме. Беше ми казала, че би изчакала до седмица след термин, не повече и че разликата от две години и половина е чудесна.

Трябваше да родя на 29.06.2018г. Брат ми си беше резервирал билети от няколко месеца, за да пристигне от Англия и да е наоколо, когато вторият му племенник се появи на бял свят. Беше успял да си вземе само седмица отпуск около термина ми и в тази въпросна седмица ме спукваше от разходки, толкова далечни от дома, че приятелки ме питаха – добре де, не те ли е страх да не почнеш да раждаш в парка? Ми не ме е – отговарях – и да почна, няма да излезе за пет минути. Ще изтичам до нас за багажа.

Откакто моя приятелка чакаше търпеливо мъжа си да се изкъпе – „все едно той ще ражда“, в пет сутринта пред блока, не се притеснявах, че бебето ще излезе толкова бързо. (После пък го изчака да иде и такси да хване, така че съвсем бях спокойна, че – за съжаление – нещата не стават толкова бързо. Още повече че на нея й беше второ нормално раждане, а на мен – първо такова.)

Брат ми идваше всеки ден с мен за мерене на тонове, чакахме и гледахме да се появи някоя по-вълниста чертичка на листа, но уви. „Всичко е спокойно, чувства се добре, чакаме“, чувах за пореден път и вече започвах да се изнервям. Вече много ми се искаше да „приключа с тая работа“ и да ми олекне, „да разтоваря“ и да спра да се притеснявам дали пък няма нещо да се обърка, или я направо да си го кажа – „да не взема да пукна“.

Помните ли, че споменах, че вторият ми син показа ината си рано-рано? Явно беше решил да затвърди общото впечатление на магарешки инат. Брат ми си замина.Терминът ми също, а от бебе ни вест, ни кост, само шутове в корема. Преносих пет дни, започнах да раждам на шестия, родих на седмия.

На 4. 07. 2018 г. в 3:50 сутринта се събуждам от мълния. Само дето почвам да се чудя защо тая мълния ме удря в кръста? После се сещам че съм много, ама много бременна и явно вече и раждаща. Тогава идва и втората мисъл – ако това е само началото и още не боли толкова много , какво ли ще бъде след два- пет-осем часа?

Тогава, разбира се, още не знам, че ще бъдат 21 и наивно се успокоявам с два-пет-осем-от мен да мине-часа. Айде и един работен ден мога да издържа и то без обедна почивка!.

Отивам до тоалетна и пак си лягам, даже успявам да заспя. До сутринта същото се повтаря още един два пъти. Успявам да дремя и когато се развиделява ставам да информирам мъжа ми, че май днес ще стане татко за втори път и го изпращам на работа.

Следващите десет часа прекарвам вкъщи. Първо – чакам мъжа ми да свърши работа, за да ме закара в болницата. Второ – не бързам да ангажирам майка ми с голямото ми дете. Трето – предпочитам да изкарам колкото се може по-голяма част от раждането вкъщи, където се чувствам комфортно и спокойно, пък и съм заета с Ивайло и нямам време да го мисля много много.

Лекарката, при която трябваше да родя, замина на морето два дни преди термина ми и още не се беше върнала. Остави ме в ръцете на своя колега, която също замина няколко дни след нея: „само за два дни, но не се притеснявай, ако нещо стане има на кой да звънна да те поеме“. Доообре, щом има.

По някое време звъня на първата лекарка да я осведомя, че се почва. Тя ме съветва да се свържа с втората, защото е още на морето. Звъня ѝ. Тя също е на морето, „но няма проблем, довечера си хващам самолета, а до тогава ще поддържаме връзка по телефона да ми казваш как се развиват нещата“.

Започвам да се напрягям.

Майка ми също – „Отивай бе, отивай в болницата, айде колко време вече мина, стана обяд, сигурно е време вече“. „Няма да отида, ще ме срежат веднага, ако отида, ще си чакам мойта докторка”.

Цял ден ме режат ножове, зегета, циркуляри, но аз стоически изчаквам , търпя и даже с цялото си спокойствие лягам да поспя следобед с Ивайло. През това време докторката ми е звъняла, но след като ѝ казвам, че съм заспала, тя се успокоява, че явно щом мога да спя има още време до същинската част.

Цял ден не мога да засека никакви контракции. Ту ме реже през няколко минути, ту минава час, в който не се случва нищо. Става 18:00 часа. Мъжът ми се прибира. Чувам се отново с докторката: съветва ме да тръгвам за болницата. „Докато те приемат и те подготвят, аз ще съм дошла“. Ок , тръгваме и докато пътуваме започва да вали проливен летен дъжд.

Ще ми върви по вода, мисля си аз и прекрачвам прага на болницата с вид на мокро куче. Още не ме е хванало якото шубе, нямам паник атаки, не ми се иска да избягам и да се откажа – напротив – вече си мечтая по-бързо да се приключва с тая работа.

В спешния кабинет ме питат на колко минути са контракциите, а аз обяснявам че нямам представа, не мога да засека, ту ги има ту ги няма. Дежурните се споглеждат многозначително, а един от тях казва: „рано си дошла значи“. При което аз се изцъклям и си представям как трябва да се върна вкъщи и да прекарам още 14 часа в същото положение.

Все пак лягам да ме прегледат. Минават около 30 секунди, преди да чуя: „Пет плюс, приемаме я“. Аха! Знаех си аз, че вече сме по същество. Предвид това, което ме очакваше в следващите няколко часа, клизмата, от която толкова се страхувах ми се стори нещо като спа процедура.

Минах бързо и хладнокръвно всички подготовки, попълване на документи и преди да се отправя към следващия етап ми казват да звънна на лекарката, да ни ориентира как се движи. Първия път не вдига. Втория ми съобщава, че самолетът има закъснение и ще звънне на „план Б“.

След малко ми връща обаждане с вестта, че план Б не е в София. Направо не мога да повярвам! Нямам обаче време и сили да се ядосвам. Викам си – „квото ще да става“, и се отправям с бодра стъпка към предродилната зала, където веднага ме карат да си развържа косата, за да „отворя пътя на бебето“. Адски горещо ми е, с пуснатата коса все едно съм се наметнала с вълнено елече. Отварям всички прозорци. Навън вече не вали, станало е по юлски и следдъждовно задушно. До тази вечер никога не съм знаела, че човек – който и да е човек – е възможно да се поти толкова много.

Една акушерка минава да ми каже, че след малко ще мине да ме види някой от дежурните тази вечер лекари. Супер, нямам търпение да разбера как се развиват нещата. Пет минути по-късно влиза докторката, при която следях бременността си , гледа ме над очилата докато ѝ светне коя съм, съобщава ми, че „раждането ще води еди- кой си, ако изобщо се стигне до нормално раждане“ и излиза. Пращам й поздрави наум и се надявам до края на престоя ми, а и никога повече, да не я срещна.

След малко идва доктор еди-кой си. Проверява положението. „Всичко върви добре, осем см и излиза“ . Пак съм сама. Някаква котка мяука под прозореца толкова жално и протяжно, че не мога да не си помисля ,че А) сигурно и тя ражда или Б) в момента зачева.

Обикалям около леглото, без да спра. Даже нарочно слагам телефона ми да се зарежда в отсрещния край на стаята, за да правя разходки до него, да отговарям на съобщенията и после пак да поемам на пътешествие до отсрещната стена . По някое време минава една акушерка стажантка, явно има време за запълване, защото тази вечер е спокойно. Очевидно, щом съм сама в предродилна зала. (Добре, че ми се досвидя и не платих за самостоятелна такава. В крайна сметка реших, че ще ми е по-добре ако има и други агонизиращи жени покрай мен, но такъв ми бил късметът).

Докато тя разглежда татуировката ми, разпитва ме за значението ѝ, разказва ми за племенника си, набързо и сякаш между другото ми споделя, че като цяло не обича деца. След известно време оставам пак сама.

Продължавам да обикалям стаята и лягам само когато ме накарат за да измерят тоновете на бебето. През другото време си чатя с няколко човека, за да си отвличам вниманието от мисълта как и кога „динята ще мине през игленото ухо“.

Около 22:00 часа – еврика – пристига моята докторка. Преглежда ме, казва, че скоро ако не слезе бебето „май ще се наложи да го извадим“. Аз казвам: „ще слезе, ще слезе“. Тя ми спуква мехура (не пикочния, но ефектът е същия). Вървя и капя по пода. Една хигиенистка върви след мен намръщено и бърше. Не ми дават дори капчица вода, вече започвам да усещам, че нямам повече сили, а тепърва ще ми трябват.

Последния един час преди да се кача на магарето лежа завързана за апарата за тонове. Бият ми бусколизин. Устата ми е по-суха от Сахара, погледът ми е размазан, а болките са толкова брутални , че си стискам косата като спасително въже и се моля на всички богове да приключва всичко час по-скоро независимо по какъв начин.

След малко докторката ми съобщава, че „отиваме да раждаме“, а аз вече съм спряла да отговарям, защото нямам сила дори за това. Дотътрям се до магарето, покатервам се някак си и се почва едно напъване, едно дишане, едно скимтене… Пот капе в очите ми и ми люти, но въпреки това не си давам очилата на акушерката, искам като дойде момента да видя кой ми причинява всичко това.

След известно време неуспешни напъни: „виждам му косата(коса?! – си мисля), виждам, че акушерката държи нещо дълго, което отразява светлината и казва тихо, гледайки към докторката – „няма да стане, ще режа“ – „режи“.

Усещам нещо студено и няколко секунди по-късно Лъчезар се появява на бял свят, увит и вързан на възел с пъпната връв, с коса на кривата си глава, измяуква като котката, която ми правеше компания. Мятат го лигав и омазан на корема ми, да се запознаем и го взимат да го мерят и приведат в приличен вид, докато за докторката започва 40- минутен час по шев и кройка. Аз звъня по телефона да съобщя на таткото да идва в болницата за важно запознанство. После се обаждам на брат ми да му кажа че днес 5. 7. 2018г., в 00:52 ч е станал вуйчо за втори път на бебе тежащо 3,650 кг, дълго 53см и не е плешиво!

От там нататък изпитвам такова облекчение и така се отпускам , че почти заспивам докато „реставрират тунела“. Прекарвам задължителните два часа в коридора включена на някаква система, която нито знам каква е, нито ме интересува. Пристига гордият татко Владко, запознава се с втория си син, правим снимка на която малкият е усмихнат: усмивка която ще го съпътства почти ежеминутно занапред.

Аз съм уморена, но удовлетворена. Стана така, както вярвах, че ще стане. Благодарна съм и горда. След тридневен престой в болницата без никакви допълнителни медикаментозни терапии за мен или за бебето, ни изписват по живо по здраво.

Отивам си на най-прекрасното място на света – у дома. Семейството ни е се е увеличило с още един член. А цялото преживяване мога да опиша само с една дума – Лъчезарно.