Родила съм се по естествен път и винаги на рожденния ми ден майка ми ми разказва как е започнало раждането ми и кога са започнали болките ѝ. Винаги ми е било интересно да я слушам и може би това до някаква степен ми е повлияло и ми се е приискало и аз да имам своята история, която да разказвам на моето дете. Пишейки тези редове започват да текат сълзи от щастие…

Нека да послушаме малко музика.

Музиката, която усетих, че напълно ще отговаря на вълненията по време на раждането на моето дете – Бохемска рапсодия ❤️

Една сутрин, докато бях бременна си лежах в леглото и прочетох статия, в която се разказваше, че е хубаво да пускаме музика на плода. Незнайно как (не помня) съм решила да пусна Queen и точно на Бохемска рапсодия приближих телефона до корема. От тогава винаги щом чуех тази песен нещо ме жегваше – динамиката и обратите в песента ме караха да си представям раждането на детето ми и по-точно нормалното му раждане. И винаги плачех от щастие, защото си представях един перфектен финал…така и стана!

Първите акорди на песента – вдъхновяващи и нежни загатват за предшестващата еуфория…

Всично започна точно така – спокойно, “на шега” и точно, когато трябва, без излишен стрес. Един следобяд, 13 дни преди термин усетих нетипично изтичане на течност. Мислех, че само ще ида на преглед, но за всеки случай реших да вземем багажа за болницата.

Било е правилно решение!

Още по време на прегледа водите ми изтеко и стана ясно, че оставам! Беше около 15:30ч след обяд. Нямах никакви болки. Настаниха ме и започна чакането… Вечерта към 20ч след прием на медикамент започнаха контракциите. Дишане, разхождане и пак дишане! Хващах се за леглото и стисках, леко приведена, полюшваща се. Тук се сещах за препоръките на Йоанна – да се поклащаме, да издаваме гърлени звуци

Издържа се, минута болка – около две минути почивка.

Това бяха единствените болки, които усетих по време на раждането, тъй като бях решила да искам епидурална упойка. Това беше много добро решение!

Напъните продължаваха, а бебето не излизаше. Започнах да се изморявам и да не ми стига въздуха за напъване.

Не се отказвах!!!

Поставиха ми кислородна маска. След раждането разбрах, че тя била за бебка, да й достига повече кислород. Лекарката ми не се издаде, че тоновете са взели да падат, за да не ме изплаши. Наложи се епизиотомия – нищо страшно.

Малко след това събрах сили и дадох всичко от себе си, само и само да не се стигне до секцио! И ето!!! Никога няма да забравя тласъка, който усетих! Моментът, в който бебка се изстреля навън!

Няма такова облекчение, радост, еуфория, гордост, че съм успяла да се справя!

През цялата бременност говорех на бебка, че е умна и знае кога ще дойде моментът да се роди. Точно, когато е готова! Така и стана!

Възстанових се много бързо. Седмица след раждането започнах да опознавам тялото си чрез леки упражнения. Исках да разбера къде ме боли, къде съм схваната. Положението изобщо не беше толкова зле, колкото си мислех!

Вече два месеца и половина след раждането съм активна, правя си крос с количката в морската градина и правя упражнения. Още един плюс на нормалното раждане е, че бебето веднага беше сложено на гърда. Кърменето стартира с лекота, така и продължава!

Когато ме попитат как мина раждането казвам, че това беше най-хубавото и вълнуващо преживяване в живота ми! Бях в добри ръце при д-р Елена Димитрова и акушерката Хриси от Майчин дом Варна, които ми вдъхваха кураж и сили! Благодаря им от сърце

Истински велика се почувствах след второто си раждане през октомври 2019 година, макар и за кратко. Акушерката, изродила дъщеря ми, ме подкрепяше до голяма степен и през втората ми бременност, успокои ме, че няма проблем и да пренося, както и стана. Бременността ми беше не лека, както и първата, справях се предимно сама, а на първия ден от преносването останах реално сама с дъщеря ми, която беше на 1година и 10месеца , тъй като със съпруга ми се разделихме.

На тежкото си емоционално състояние, предвид ситуацията, отдавам трудното си второ раждане. Изпитвах несигурност и относно избора на лекар и болница, тъй като първия път раждах в АГ болница с акушерка, останалият персонал се държа или грубо или незаинтересовано. Реших да пробвам в Окръжна болница – лекарят, с когото се срещнах, не одобри почти нищо от плана ми за раждане. Откакто разбрах за д-р Атанас Цонев в МД, исках да родя при него, но ме спираха честите му отсъствия тогава.

След термина ходех на прегледи и запис на тоновете на бебето, Д-р Цонев направи леко отлепване на “мехура” и каза,че ще се наложи да се направи още няколко пъти, за да не стане прекалено късно, но се оказа, че околоплодните води са намалели до опасно ниво и се налага да се предизвика раждане. За мен е много важно детето да избере кога да се появи на този свят и съм против всяка намеса. Доверих се на лекаря, но бях тъжна, че се налага да се меся в “пътя”на сина ми.

На следващата вечер трябваше да отида в МД за приемане. За моя огромна радост синът ми явно разбра какво следва и още същата вечер около 21ч.започнаха контракциите. Първото ми раждане продължи 18 часа, бях се настроила, че този път ще е по-бързо и по-безболезнено, но не бях включила раздялата с партньора ми в “сметките “…9 часа са наполовина, но болката…сега, 9 месеца по-късно, си давам сметка каква сила ми е дала тази болка, бях чела много за нея, как не трябва да й се съпротивляваме, как тя ни помага…виех като ранено животно и очаквах със страх отново да ми се скарат, както първия път като раждах, макар че тогава бях по-тиха, а те дори не се опитаха да ме спрат с великата лъжа, че викането ще ме изтощи повече, в което има логика, но се подтиска емоцията. Лекарят ми правеше масаж с притискане на кръста при някои контракции, за жалост не при всички, показа ми някои облекчаващи пози, предложи ми да легна настрани с подпрян на опора горен крак, вероятно така по-лесно следяха и тоновете, но след като казах, че легнала ме боли повече, веднага ми помогнаха да се изправя и проверяваха тоновете, докато се поклащам около леглото. Съжалих, че не използвах залата за активно раждане,заради ваната, тъй като вкъщи под горещия душ и падащата върху кръста вода се чувствах най-добре. Не знам дали във водата бих получила същото облекчение.

Съвсем спокойно, без да ме притиска, знаейки че съм против, лекарят ми предложи да спука мехура. Попитах защо, обясни, че около 40 минути няма никакъв напредък в раждането и иска да види цвета на водите. Започнах да разпитвам какво представлява, дали боли, сякаш някоя болка би ме стреснала вече и акушерката реши, че се страхувам, че ще е болезнено и започна да ме успокоява и убеждава. Лекарят веднага я спря, за да й каже, че причината за колебанието ми е нежеланието да се ускорява процесът. Това ми даде спокойствие за избора ми на лекар. Следващата контракция сигурно беше най-болезнената или аз бях на предела на изтощението, съгласих се за пукане на околоплодния мехур след приключване на задаващата се контракция, при която се подпрях на леглото и наведох глава.

Видях как водите ми изтекоха, бях толкова доволна, погледнах часовника, 5 минути преди да родя. Качих се на магарето и малко се стъписах, понеже д-р Цонев водеше раждането различно от акушерката, изродила дъщеря ми. Първия път се хващах за едни колани и така много лесно се сгъвах, за да напъвам, акушерката ми казваше кога да напъвам. Този път докторът каза да обхвана краката си, което ми беше по-неудобно и аз да преценя кога да напъвам, което също ми беше трудно.

Вероятно е пропуск,че не го обсъдихме предварително. Чувствах сякаш нищо не правя и не мога да се справя. Излезе главата на детето ми и явно не успя да се завърти,така че да минат и раменете. Наведох се и я видях, посиняла главичка, започнах да я милвам и да говоря, казах на сина ми, че се справя чудесно, че сме много добър екип, че се налага още малко да се постараем и ще бъдем заедно. След което д-р Цонев приложи някакъв метод със сгъване на краката към корема, а ръката му я усетих все едно само докосна корема ми, аз също напъвах и дойде 4 килограмовият ми син!

Лекарят изчака с клампирането на пъпната връв, два пъти ме пита дали не искам аз да я срежа, каза на акушерките да ми дадат бебето да го гушна, дойде да ми стисне ръката и да ме поздрави. Акушерката направи същото…уау какво силно впечатление ми направи нещо толкова нормално, ама нали първия път лекарят дори не дойде в родилна зала.

И този път,както първия нямах разкъсвания, но д-р Цонев каза, че има някаква раничка, която леко кърви. Силно ме впечатли, че ми предложи да избера дали да я зашие на момента или да изчакаме евентуално да спре кървенето и то спря, но на следващия ден се оказа, че вероятно е имало леко разкъсване на външните тъкани, за което лекарят пак ми предложи два варианта, а аз обичам да имам избор… след спадането на отока нямаше и следа. Доволна съм, когато нещата се случват естествено.

На 20-тата минута синът ми сучеше доста активно. Държах го около час на гърдите да яде, повече от два часа се гушкахме, след което ни преместиха, но отново заедно. Предложиха ми първата вечер да го вземат, ако искам да си почина, с уважение приеха отказа ми. Кърмех на поискване. На третия ден разбрах, че препоръчват кърмене по режим през 3 часа, след като казах какво правя. Казаха, че сама избирам, тогава не ми хареса тонът на сестрата, но сега си давам сметка, че тя също е уважила избора ми. След неадекватни съвети относно кърменето след първото ми раждане и предразположеност от моя страна, на 20-я ден ми направиха операция под пълна упойка за отстраняване абсцес на гърдата. Макар да продължавам да кърмя първото си дете тандемно с второто, дълго изпитвах неудовлетворение във връзка с това,че се наложи да дохранвам с адаптирано мляко, затова се подготвих доста добре за втория път и със страх посрещнах препълването на гърдите при слизането на млякото. Карах всеки влязъл на визитация лекар да ме преглежда и те нямаха нищо против , всъщност ме успокояваха и ми даваха съвети, а д-р Цонев ме подготви как да реагирам при евентуален проблем у дома.

Отделяха бебето за час по време на свиждане, с което също направиха компромис и проявиха разбиране, че не искам да му се дава биберон-залъгалка и ме извикаха да го накърмя, тъй като много плакал, а можеха просто да го оставят. Уважиха и смяната на избора ми, когато на третата вечер реших, че съм изтощена и искам да му дадат биберон-залъгалка. Почти през целия престой детето спа до мен на леглото, вместо на бебешкото, никой не възрази.

Раждането далеч не е най-великото нещо, което може да направи една майка. Страхувах се много от секцио, вероятно заради загубата на контрол от моя страна и смятайки, че няма да чувствам удовлетворението, носещо естественото раждане. Сега смятам,че подкрепата и доверието са ми били най-необходими, а ако имаше и някой, който да ми разясни предварително различните варианти… Не знам дали само заради по-успешното ми, в сравнение с първото, второ раждане или и други обстоятелства, но определено се чувствам едно стъпало по-нагоре.

Радвам се,че за второто си раждане проучих вариантите и за трите болници във Варна. Все още чувам “стане ли нещо с бебето,карат го в АГ”,ами нека пък сме с хубави мисли и привличаме такива хора и обстоятелства.

През цялата си бременност исках да родя нормално и за мой “късмет” една седмица преди термин започна да се говори за секцио. До деня на секциото имах надежда, че нещата могат да се променят в последния момент – бях чула случайно една такава история. Но така и до последно нямах никакво разкритие, съвсем леко скъсяване на шийката, бебето беше едро, разположено високо, аз с тесен таз и други предпоставки за секцио. А вече и преносвах. Планирахме операция.

Приеха ме вечерта в болницата, за да ме наблюдават и подготвят за сутринта. Aкушеркaтa, която ме посрещна, ме попита защо ще е секцио. Обясних ѝ какво е положението, а тя ми пипна корема и ми каза, че ще успея да родя нормално.

Искам да отбележа,че тя е с дългогодишен опит и съм имала среща с нея на лекция за раждането, на която бях присъствала. В момента, в който я видях, си помислих, че Господ ми я прати. Тази прекрасна жена вдъхва пълно доверие – изключително отдадена на професията си, много мила и много разбираща.

Вечерта същата акушерка – ще я кръстя Моят Ангел (М.А.) – ми направи клизма (няма нищо притесняващо в тази процедура) и след 10 секунди започнаха да ми изтичат водите. Как стана това все още не знам, при положение, че 15 минути по-рано бях на преглед и нямах никакви признаци за приближаваща родилна дейност. Тогава М.А. ми каза, че ще успея да родя така, както аз искам.

Вечерта имах възможност да разговарям с нея и изпитах истинско спокойствие и много силна надежда, че ще мога да родя моето момченце. Преди да свърши нощната смяна, М.А ми каза, че всичко протича добре и да държа на моето желание и да настоявам да родя естествено.

През нощта имах регулярни леки контракции, които спряха сутринта – според мен от стрес. Лекарят, с когото щях да раждам, дойде на смяна и ме провери за разкритие – три сантиметра. Спука ми мехура и се оказа, че водите ми са зелени, което било още една предпоставка за секцио. Добре, че М.А беше до мен и ме успокои, че не е нещо толкова страшно.

Всички лекари знаеха че съм за планово секцио и чакаха момента да ме карат към операционната. Подкрепа за нормално раждане получих само от акушерката, която ме посрещна. Ако не беше тя нямаше да мога да се противопоставя на решението за секцио.

Към 10 сутринта ми сложиха система с окситоцин и скоро същинските контракции започнаха. Изключително неподходящо беше това, че идваха хора до леглото ми и ми казваха “ти няма да родиш нормално, ти си за секцио” – дори и по време на най-силните ми контракции. За обстановката в болничното заведение нищо няма да казвам. Само това, че надмина едни от най-лошите ми очаквания. Раждах в държавна болница с избор на лекар. Ако бях в частна мисля, че нещата щяха да се случат доста по-леко.

Благодарна съм обаче на лекаря си , който в последствие разбра,че съм запозната с процеса на раждане и познавам добре тялото си, за това, че ми съдейства да ми даде опора и да помогне на детето да се изтласка. Така към 14 часа на бял свят се появи синът ми –3,700 кг, 51 см. Да добавя, че не са ми слагали упойка и за пореден път да потвърдя, че болката е нещо временно, което много бързо се забравя.

Изводите, които си направих, са следните – всичко може да се промени в последния момент. Много е важно родилката да има доверие и да получи подкрепа поне от един човек от болничното заведение. И третият извод – раждането не е нещо, което бих правила всеки ден, но определено бих го направила още два пъти и по същия начин

За процеса на раждане искам да добавя,че е много важен самоконтролът. Аз през цялото време усещах, знаех и се опитвах да контролирам това, което се случва. Също така си позволявах да пия вода, което ми даваше сила. Раждането беше доста тежко,но когато всичко приключи имах сили и настроение да се шегувам. Веднага щом ме качиха в стаята сложих малкия на гърда и той засука.

След моето нормално раждане,въпреки многото шевове веднага започнах да се грижа за детето. Бях в състояние да го гледам адекватно – и него, и себе си. Когато се прибрахме вкъщи нямах нужда от странична помощ. Аз и таткото се комбинираме и справяме с всичко.