Контракции имах няколко дни подред, но след чаша вино надвечер спираха.  Във вторник следобед бях на първия си дълъг запис на тонове. Във вторник вечер и след чаша вино контракциите не спряха, така че се подготвих, че скоро ще се ражда. Гледам сега записа от приложението – на 6-7 минути с продължителност 30-40сек са били от 18 до 21ч поне.

След това забърках един кекс за рожден ден 🙂 При второто раждане това ми беше добра практика за отвличане на вниманието, но след няколко години развитие на готварските ми умения това явно е станало автоматизъм и не успя толкова да ме разсее.

Към 11 реших да си легна да се опитам да поспя, да събера сили, но не се получи. Имаше пране за простиране, може би то ме разсея малко. От 2-3 до сутринта контракциите бяха на около 5 минути, само продължителността им се удължаваше и интензитета. Удобна поза не си намерих, може би намерих една най-малко неудобна – легнала настрани на леглото. По някое време Р. натискаше кръста ми по време на контракция, но после заспа и си сложих една топла грейка на негово място.

Към 8 някъде влязох във ваната. Там за малко се разредиха контракциите, не само от водата, а и заради разговорите с околните. После спрях да им обръщам внимание и продължих да лежа във ваната със затворени очи и просто да чакам всяка от контракцииите да премине.  Те не бяха с пик по средата, а съвсем накрая – свършваха като отрязани, съвсем не както човек си представя контракции, особено като е минал вече два пъти през такива. После пък нямаше ясно отделяне на контракции от напъни, просто по едно време започнаха да се припокриват – започва като напън и завършва болезнено като контракция.

Аз през цялото време нямах никакъв ориентир докъде сме и колко още остава. Добре, че екипът излъчваше спокойствие, аз не знаех докъде сме, бях пуснала контрола, доверих се изцяло и не се притесних нито за момент. Тоновете на бебето бяха супер през цялото време.

Нямаше прорязване или врязване. Когато вече се чудех защо си го причинявам и кога най-после ще спре болката и се появи един много силен напън, с който излезе главата. Със следващия излезе и цялата бебка – в 10:20.  По време на тези напъни, с които тя излезе, дишах кучешката, пазих се всячески да не напъна и аз волево. Това мисля, че помогна, защото нямах никакви външни разкъсвания и съвсем малко охлузване по влагалището.

Мими се оказа прекрасно малко бебе, което бързо засука, после се огледа, изака се и заспа.

Пъпната връв отново я сряза татко Р. Раждането на плацентата стана вече извън водата, след около час и 1 ампула окситоцин.

А ето тук можете да прочетете и разказа за страхотното раждане на М. – големия батко на Мария.

Като взеха баткото, аз се опитах да си почивам пред компютъра, ама се оказа, че права ми е по-добре. Приготвих си продуктите за тортичките. Ясно беше, че ще се ражда вече. Засичах си контракциите на телефона – от на 7-8 мин ставаха на около 5 вече, изюрках Р. да  взима баткото да го приспиваме, защото напредва. Р. беше златен, съвсем сам го оправи, изкъпа и приспа. Детето също явно усещаше, че така трябва да стане, съдействал е на татко си. Аз през това време си преживявах контракциите с правене на мъфини и вокализирах в тон с миксера.

След като ги направих си намерих едно удобно място на дивана в кухнята и се опитах да поспивам между контракциите. Завих се хубаво с разни шалове. Към 22 събудих Р. да хапне и да решаваме какво правим. Според него имаше още много време, аз си мучах тихичко, макар и все по-силно. Контракциите бяха на по-малко от 5 мин, но предвид предния път ние нищо не съдихме по тях. А нямаше и тапа още. Нито води. Ритуалът ми беше седнала на кухненския диван, краката надолу и си вокализирах колкото се може по-ниско. Усещах пика на контракциите и се успокоявах много като започне да пада интензитета. Р. ми напомняше да пишкам и да пия чай.

При всяко мръдване до тоалетна обаче ритуалът се променяше и контракциите ставаха много интензивни. Тогава ми помагаше да опра гръб накъде и да тропам с краче. Малко след 12 спрях да ги засичам, почнах да мрънкам на Р. да ходим към болницата. Той естествено пак “рано е”, а аз – по-късно може и да не успееш да ме накараш да мръдна до колата. Стиснахме си ръцете към 2 да тръгнем, той започна да оправя багажа, а аз се обадих на нашите да дойдат да гледат баткото. Те дойдоха видимо притеснени, особено като ги помолих да не ми задават въпроси.

По пътя за Mайчин дом ни спря полиция, но Р. ги отсече с “жена ми ражда, може ли да не се бавим”. Имах няколко контракции с напън накрая в колата.

Приеха ни ак. Мавродинова и д-р Митев, много време се проточиха със записи и попълване на листи, екг-та, добре, че Р. беше да ме завива и да ми държи ръката на контракциите, направо увисвах на него, както си лежах. И продължавах да си викам и бръмча. Д-р Митев много бързо ме прегледа и като каза 6-7 см и супер много се зарадвахме с Р.. Казах им да пълнят ваната и да отиваме в залата. Реално във ваната влязох към 3ч. 2-3 контракции и си намерих най-малко неудобната поза. Ставаха все по-интензивни.

Малко след това дойде д-р Б. Яков – супер спокоен, изгони всички шумящи ненужни и суетящи се от залата, само акушерката остана, и каза че няма да ме проверява сега, а ще дойде пак след час или като усетя напъни. Не му казах още за напъните, само на Р..

От време на време слушаха тоновете, имаше ранни децелерации, но се връщаха бързо в норма. Малко преди да дойде д-р Б. Яков на една контракция накрая на напъна пипнах главичката на бебето. Не опипах коса, явно още си беше с мехура 🙂 опипах я поне на 2 пръста площ, а Р. много се въодушеви. Вече ме окуражаваше с “давай, Никола!”, докато аз му казвах “Николче, дай ми малко почивка!”.

Споделихме на д-р Б. Яков, той така или иначе искаше да ме преглежда, отново каза като предния път, че има да се изглажда около 1 см само към пубисната кост ( т.нар. Lip). Заради децелерациите обаче поиска да спука мехура, да види за мекониум, ние се съгласихме, спука го – а водите от бистри по- бистри 🙂  и ме пусна обратно във ваната.

Бях малко демотивирана от повторението на историята с “устната”, но нямаше кога да мисля много по въпроса. Вече контракциите бяха много близо една след друга, с напън накрая, а след няколко такива напънът изпълваше цялото време между контракциите. Аз бях клекнала във ваната, отново с бръмчене, даже май опитвах смях, който на напъните се превръщаше във викане.

Д-р Б. Яков направи още една проверка, предвид напъните, оказа се че вече цялата шийка се е изгладила и пътят на бебо е открит. Предложи ми да напъвам активно, а аз му обяснявам, че искам да забавим заради разкъсвания; той ме убеди, че е високо още бебето и да го побутна малко надолу и вече като опре на перинеума да забавяме. Даже предложи да застана на колене и лакти с гръб към акушерката и тя да придържа перинеума. Застанах така, напънах веднъж и започнах да усещам главата как се врязва, после напънът просто не спря. Усещах паренето, дишах кучешки, но напънът беше по-силен, Никола излезе супер бързо.

Акушерката се засуети нещо, оказа се, че отвива пъпна връв – 3 пъти увита, но той си изплака и си го гушнах, а д-р Б. Яков сподели, че той пъпната връв не я гледа къде е, защото няма връзка с изхода на раждането. Изчакахме малко пъпната връв, въпреки че на акушерката ѝ беше много трудно, но прояви търпение за нас. Р. я преряза – много горд и щастлив.

Дадох му бебето, за да изляза и да чакаме плацентата, която излезе с един напън още. И после малко шиене. Разкъсване 1ва степен около 2см. Нещо не бяха наясно коя педиатърка е на разположение, та тя дойде малко по- късно. Аспирира го малко, че хъркаше доста, иначе беше доволна 🙂 За разлика от батко си, това бебе не искаше да пълзи към гърда, не беше готово веднага да суче, засука след около 20-30 мин.

Този разказ има и продължение. Вижте как Никола се сдоби със сестричка!

• Семинар с Мери Шварц за естествени акушерски умения
• Курс за естествено раждане
• Много статии в интернет
• Учебници по АГ – основен курс
• Много позитивни разговори
• Тренировки за типовете дишане още от училищна възраст
• Кегели (вече се отричат преди раждане)

Нагласата
Бях чувала много истории за раждания, протекли по коренно различни начини. Смятах, че ще има ясна корелация между интензитета на контракциите и разкритието. Много разчитах на топлината, позите на четири крака и натиска в кръста, а се оказа, че въобще нямах болки в кръста.

Уговорката
Подготвих си план за раждане и два пъти го обсъждах с д-р Б.Я. Той звучеше изключително естествено настроен, въпреки малките забележки. Доста държеше на метергиновата профилактика и аз обещах да си помисля, но в края на краищата обеща да стане както аз го искам, стига да не застрашаваме бебето. Хемоглобина ми на последната консултация беше малко нисък – 104, но аз се чувствах добре и ядях подходящи храни. Когато започнах да пренасям имахме прекрасни тонове и предвид, че по мои сметки трябваше да е заченат по-късно от изчисленото време, докторът се съгласи да чакаме процесът да тръгне естествено.

Придружители

Първата и най сигурна беше добра приятелка – С., която най-старателно се подготвяше откакто разбра, че съм бременна. Сестра ми и таткото (Р.) – до последно се чудех кой от тях да дойде с мен, като таткото беше с предимство, стига да се реши да дойде. В последствие се оказа, че подготовката на такъв голям екип е имала смисъл, тъй като раждането доста се проточи и можеха да се сменят и да си почиват.

Раждането

Всичко започна във вторник към 02 часа сутринта, 5 дни след термина, когато след поредното пишкане започнаха слаби контракции. До към 03 се въртях из къщи, болеше ме като опитам да легна. При следващото пишкане започна да пада „тапата” – кафеникаво зацапване, съвсем оскъдно, но пък за сметка на това продължи постоянно в следващите няколко часа. Събудих Р. с новината, че скоро ще си имаме бебче и че няма да ходи на работа. Контракциите бяха още доста нерегулярни, но за сметка на това болезнени и не можехме да се съсредоточим много върху нещо друго.

Излязохме на разходка до морска гара и из квартала, за около половин-един час и се прибрахме, но фокуса ни беше все върху предстоящото раждане. Пратих смс-и на сестра ми и С. да заповядат на кафе по някое време, за да могат да си организират деня и така да дойдат.

Когато пристигнаха вече обикалях нервно из къщи и ръмжах по време на всяка контракция. Те бяха позачестили, но още бяха краткотрайни. От събуждането до тогава вече бях ходила по голяма нужда 3 пъти и смятах, че добре съм прочистила червата си, което си беше вярно за дадения момент.

Пуснахме музика и пробвахме малко танци. Болката се усилваше, сестра ми засичаше контракциите и като станаха чувствително интензивни – над минута продължителни и на около 3 минути, бяхме убедени че скоро ще срещнем Мишо.

В 13:30 бяхме в болницата и там прегледа показа не повече от 1 см, явно до момента контракциите бяха стигнали само да изгладят шийката. Бебето беше с гръб напред и надясно – не най-добрата позиция, но поне не беше постериорно . Тоновете бяха чудесни и ни пуснаха да се разхождаме.

Явно имахме достатъчно време затова похапнахме малко черници от дървото пред Майчин дом. И отново разходки из квартала. И още стълби нагоре надолу, и танци в къщи, и почивка на столчето. С. и сестра ми ми натискаха акупресурните точки на раменете и на дланите за обезболяване. Пробвахме и тези на 4 пръста от глезена, макар че краката ми бяха толкова отекли, че трудно се откриваше глезен. Опитвахме да засилим контракциите – акупресура, малко от индийското което готвих предната вечер – доста пикантно естествено, ходене и танци, макар и не точно бели денс (видя ми се много трудно да го правя с корема). Въпросът беше, че контракциите ми бяха доста интензивни и болезнени – режещо болезнени и не можех да си обясня защо не напредваме.

Опитвахме да си говорим за други неща, да се отвличаме, разказваха ми вицове, но никой от нас не успя да отнеме фокуса от раждането. Отворихме бутилка вино и пихме за рождения ден на М. Към 16:30 пак отидохме до болницата, отново убедени, че съм направила разкритието и отново се сблъскахме с 1-1.5 см. Леко демотивиращо ни дойде.

Предложиха да ме приемат, но като си представих още колко може да продължи, предпочетох да се приберем и да си ръмжа в къщи. За втори път легнах по гръб – всъщност леко настрани, да запишат тоновете и разбрах защо е толкова важна позата – болката по време на контракция неимоверно се усили, а аз се чувствах адски безпомощна.

Вече не ми се разхождаше, уморена бях, болеше ме и бях започнала да се отчайвам. Между контракциите ту стоях възседнала един стол към облегалката, ту ходех наоколо като сомнамбул. С. успя да отиде на празника на детето си в детската градина. Започнахме да осъзнаваме, че наистина ще продължи по дълго от очакваното. Даже си говорихме за две приятелки които са раждали по 3 дни, но не ни се вярваше, че и мен ме чака подобно приключение. Аз все си мислех, че ще следим в коя фаза съм по продължителността и честотата на контракциите, но явно при мен не беше съвсем по учебник напредването.

Помолих ги да звъннат за съвет на една от дулите. Малко ми се губи последователността на събитията, но съветите бяха основно да опитам да си почина – вана, разговор с бебето и т.н. Аз от време на време си взимах горещ душ (тъй като нямаме вана), разговор с бебо така и не можах да проведа.

Но по някое време вечерта пристигна М. (дула), Р. легна да поспи. Тя ми показваше как да вокализирам с наистина ниски звуци – аз досега ръмжах като мече, но с това което тя ми показа сякаш усещах матката ми да вибрира. И натиска на акупресурните точки беше доста по-силен както тя ни го показа. Предложи да опитаме да обърнем бебето с гръб наляво, за да тръгне по-бързо след това. От обръщането помня как изчаках няколко контракции в поза гърди/колена, после лежах на едната страна, на другата.

Междувременно сестра ми и С. бяха направили един конвейер за носене на горещи кърпи, които ми слагаха на бедрата и кръста. Опитваха да ме хранят, но най-добре ми се получаваше с пиенето на течности по малко, мисля, че беше подсладен чай.  И трите гледаха накъде е бебето, в някакъв момент виждаха гърба му отзад в дясно, все още не мога да си обясня как, после бяха сигурни че сме го обърнали вече наляво и напред.

Аз се бях оставила на течението вече и се надявах, че скоро ще дойде моментът с еднорфините, когато ще спре болката и след няколко напъна ще си гушна бебчето. Даже го вярвах. Освен това с М. в къщи се чувствах толкова сигурна, че си представих, че спокойно до сутринта ще мога да родя в къщи. Даже се надявах сестра ми и С. и Р. да се навият.

С. обаче се беше притеснила точно от същото и виждах, че започва да нервничи. Нямаше как, ще се ходи в болница. Тя събуди Р. с новината, че ако не стане да ни закара до болницата ще си родя в къщи. И така отново събраха багажа ми и отново тръгнахме.

Отдавна не съм споменавала контракциите. Това е защото те си бяха все така интензивни, още по-болезнени, поне по 3 на 10 минути, адски дълги. И доста изтощаващи. В колата беше непоносимо – висях на дръжката над вратата и всяко люшване настрани на дупките или легналите полицаи усилваше болката от контракциите – явно разпъваше още повече връзките поддържащи матката.

През нощта по някое време пристигнахме в болницата, където ни прие дежурния лекар – А. А. – лекарката, при която най-често ставали естествените раждания. Като ѝ казахме, че имам много дълги контракции – 90-120сек. вече, нейният отговор беше: „Е, няма такива контракции”. Малко след това последва една и тя видя, че не е от нашето засичане, а наистина са толкова интензивни – още едно показание да ме приемат.

Последваха вагинален и УЗ преглед. Вагиналният показа 2см разкритие, при което аз много се отчаях. УЗ показа, че бебето е с гръб отново надясно и напред. Докторката се бе подлъгала по големия ми корем, че евентуално е много голямо, но ехото показа, че бебето е не повече от 3500, но има много околоплодни води.

И така те се приготвиха да ме приемат, записаха пак тонове – отново перфектни. Колебаехме се дали да се съгласим да ни приемат или да си отидем пак  у нас. Вече ни стана ясно, че не е ясно колко ще продължи, но на мен мисълта да седна пак в колата ме плашеше много. А и си представих, че мога да вляза във ваната и това да намали болката.

А.А. говори по телефона с Б.Я., уведоми го, че сме наникъде, но неговия съвет беше също да влизам, че сигурно съм много изтощена, а и да наблюдават бебето. Каза и че знае за многото води. В крайна сметка А.А ни убеди – каза, че просто ни приемат и ни оставят в стаята за активно раждане да си правим каквото си знаем, само на 2 часа ще идват да чуят тоновете на бебо. Така и стана.

Като се настанихме опитах да седна на топката, но не ми донесе никакво облекчение. Сестра ми и С. си тръгнаха и останахме само с Р. Той ми напълни ваната и влязох в нея. Топлата вода наистина ме отпусна и контракциите се разредиха и станаха доста по-леки. Успявах да спя в промеждутъците. Р. също поспиваше седнал до главата ми. Каза, че са станали на 15 минути. Като минаха 1.5-2 часа излязох за малко от ваната, за да не се обезводня, после пак влязох. Няколко пъти идваха акушерки да следят тоновете – отново перфектни.

Като се сменяха екипите сутринта, А.А дойде да ни види и ме посъветва да се съглася на амниотомия – каза, че толкова много води пречат контракциите да станат ефективни, т.е. пречат на главата на бебето да натиска шийката, което всъщност прави разкритието. И това не беше само за да се забързат нещата, тя каза че напълно си подкрепя естественото раждане, но така протичащо много ще ме изтощи и няма да имам сили за втория етап. Съгласих се да го обмисля, но засега решихме да го отложим малко във времето.

След ваната се чувствах много добре – отпочинала и с нови сили, смятах, че всичко може все едно да започне отначало и вече да бъде както го знаем по книгите – един вид рестартираме системата и всичко се оправя. Докато не започнаха отново контракциите със същата режеща болка ниско отпред и сравнително регулярни, а към обяд поредния вагинален преглед показа 2-3 см разкритие. Б.Я  каза, че предпочита окситоцина като метод за подпомагане на процеса пред амниотомията, но мен много ме беше страх – ако такава е болката без изкуствен окситоцин, каква ли щеше да е със… Сериозно започнахме да обмисляме амниотомията.

След още 3-4 часа отново започнах да се изтощавам, въпреки че хапнах и пиех доста течности. Постоянно ми напомняха да пишкам, но ми беше доста трудно. Вероятно всичко, което съм изпивала, е излизало под формата на пот. В крайна сметка в ранния следобед ми пукнаха водите – бистри, перфектни като тоновете на бебето. Голяма част излезе, после продължиха да текат на всяка контракция, което беше малко притеснително защото олях навсякъде, но се сетих че каквото и да става трябва да забравя за страха и срама. Сложих един памперс за възрастни, който беше ужасно огромен (нямаше S). А по въпроса за страха… уплаших се от амниотомията – от допира на метала ли, или от това че отстъпвах от мотото „без интервенции”, не знам от какво точно, но е факт че контракциите ми се разредиха точно след това.

М. предложи да излезем на разходка в двора и ме разсейваше с разговори за странични неща. Поне час прекарахме в двора, като продължавах по време на контракциите да клякам, висвайки на ръцете на М. или С. Отново прилагахме акупресура в точките над глезена за засилване на контракциите. В някакъв момент и сестра ми дойде – не помня какво точно я бяхме пращали да носи, но донесе кафета за помощниците ми. И черници за мен (макар че може да са ги е донесла по-рано или по-късно) Като се върнахме, контракциите отново бяха регулярни и нтензивни.

От тук нататък не помня нищо в часове, помня само че след като се стъмни вече бях с 9см разкритие и много се надявахме да родя преди 12 – датата 06.06 много ми допадаше. Оказа се обаче, че не става по желание, поне не по мое, трябвало и бебето да иска . С. към 20ч. се обадила на таткото да му каже, че както вървят нещата до полунощ ще съм родила и той се появи по някое време – точно навреме да ме поеме от ръцете на М. и С., които вече много бяха изморени.

През определени периоди идваха да проверят тоновете – продължаваха да са перфектни. При смяната на екипите вечерта на смяна дойде Рени – акушерка, с която бях говорила и на която имах страхотно доверие. Страшно се зарадвахме всички. Само че разкритието не се увеличаваше въобще, а контракциите ставаха все по-силни и по-болезнени. Аз отново чаках с нетърпение момента с ендорфините и спирането на болката по време на напъните, но времето минаваше, контракция след контракция, а напъни нямаше. Не обръщах внимание на нищо вече, само на силната болка. Кляках, ставах, виках, пръхтях, не знам дали оставих някой да спи във Вип-залите в съседство.

В крайна сметка се оказа че в един сегмент шийката ми не може да се изглади напълно. Б.Я. по време на няколко контракции се опита да я доизглади, но не се получаваше. Няколко пъти ми предлагаха окситоцин да засилим контракциите, но на мен ми се струваха толкова силни, че не можех да си представя, че е в тяхната сила проблемът.

Чух някой да споменава, че спазмолитици биха помогнали. И си поисках. И ми дадоха, но освен тях получих и бонус – абокат. Помнех че при моето раждане след като са направили ампула бусколизин на майка ми много бързо са започнали напъните, чак не са успели навреме да я преместят в родилно и затова много разчитах на подобна развръзка. Само че нищо не се повтаря. След 1 ампула Но-шпа получих и един атропин, но нито болката намаля, нито шийката се доизглади. Рени продължаваше по време на контракциите да опитва да избута препречващия сегмент. Тоновете на бебето продължаваха да се държат перфектни – над 120. Голям борец се оказа той.

По някое време от разговорите на Рени с Б.Я. или с М. чух и думата „асинклетизъм” – най страшната за мен дума, защото това за мен означава, че нещо не е наред с позицията на бебето и става опасно за него. При някои асинклетични положения става невъзможно вагиналното раждане. Не знам в каква връзка са го употребили, но като го чух това и през главата ми започнаха да минават мисли за секцио. Чудех се защо не ми го предлагат, питах ги за колко време могат да го организират, но ми казаха, че дотук като сме стигнали ще се справим. Не изглеждаха разтревожени, по скоро изтормозени и малко изнервени. Предлагаха ми отново окситоцин и в един момент всички се съгласихме, че е време. Рени даже и по-рано предлагаше, но аз исках да се справя без.

Като го включиха и контракциите ми станаха още по-болезнени – смятах, че не е възможно. Съвсем бавна капка наистина, но след 4-5 такива контракции и викнах да го спрат – и отново не повярвах като дойде Рени и наистина махна системата. Като го спряха казаха, че пак са разредили контракциите и се наложи пак да го пуснат. Сложиха ми и транздюсера за тоновете с един колан на корема – да правят продължителен запис, но кабелът беше дълъг и можеше спокойно да ходя около леглото на което беше монитора. След още няколко окситоцинови контракции започнах да усещам и напън накрая на контракцията. Казах на Рени. Те явно бяха спокойни, защото чакаха точно това, а за мен нещо не беше все още наред – все още имах болка, при това доста силна.

Подготвяха ме за напъните. Обясниха ми какво трябва да правя. При първите 1-2 опита им казах, че от естествената ми клизма е минало доста време и че ще има резултат, както и стана, но след първия резултат ми сложиха подлога. Санитарката сравнително бързо дойде да изчисти и миризмата се махна. Аз също се поизчистих. И вече се приготвих за напъването. Опитах да седна на столчето, но много болеше, също както и на 4 крака, или права. Като цяло най – удобната ми поза през цялото време беше клечащата. Предложиха ми да се подпра този път на родилния стол, както и направих, от двете страни ме поддържаха таткото и М.

Рени опита да ми дирижира напъните, но много нежно, без да ми вика или да ме заплашва. След една-две контракции разбрах какво иска тя от мен, а М. тихо ме попита усещам ли си напъните. Добрата новина беше, че ги усещам и знам вече и тялото ми какво иска. Затова си поемах наистина въздух и напъвах с коремната си преса. Знаех, че задържането на дъха няма общо, затова не го задържах, само натисках с корема. Лошата новина беше, че така и не спря болката, но вече и аз знаех, че скоро ще си видя бебето и успях да се мобилизирам.

Между напъните отново следиха тоновете – останаха перфектни през цялото време. Дори Б.Я. му се учуди – „Голям инат излезе това бебе”. Не знам колко време са продължили напъните, определено не бяха 2-3, но и не продължиха твърде много, така че да изнервят доктора. Помня, че когато проряза главата искаха да ми дават да я пипна, а аз само им казах, че ще я пипам като излезе и да действаме. Предупредиха ме и че част от химена препречва и вероятно ще се разкъса малко към перинеума. Не ме интересуваше. Усетих опъването, усетих и леки иглички от разкъсването когато излезе главата, а после… едно мокро шмугване на телцето… даже не усетих първо рамо и второ рамо… помня шмугването на телцето и писъка на бебе… някой тръгна да реже пъпната връв, някой друг напомни да я изчакат да спре да пулсира, докато се суетяха ми дадоха бебето на корема и Р. ни гушна двамата. Не можех да си сдържам сълзите вече. От щастие разбира се. Един такъв мъничък и мокър, завит отгоре с една пелена, уж бебе, а напълно съвършен малък човек.

Докато слагаха ръкавици на Р., за да среже пъпната връв, Рени неразбрала какво става и я сряза. Като знам как се беше подготвил и какво изтърпя татко Р…. и да не успее да пререже накрая пъпната връв… И още едно нещо – не ми дадоха плацентата, но аз тогава вече въобще не се и интересувах от нея. Имах си моя М., който засука веднага като намери зърно и това беше достатъчно.

След като излезе М. помолих да спрат окситоцина, но не се получи, оставиха го и за плацентата, макар и на бавна капка. Като ги видях как стоят на тръни и няма да ме оставят на мира докато не видят цяла плацента напънах още веднъж и я изкарах – явно до влагалището, от там Б. я дръпна. Вече всички бяха доволни и спокойни. Поизмиха ме, Б. ми сложи местна упойка и започна да шие. Междувременно педиатърката взе Мишо да го прегледа и преслуша. За малко да го отнесе някъде за мерки и теглилки, но ѝ обяснихме, че щом е добре детето, ще го теглят и мерят по-късно, сега ще остане с мама и татко. Тя малко се разсърди, не стига, че не дадохме да го измият, после го сложихме върху мен, където имаше засъхнала кръв (сега като се замисля нямам идея от къде е дошла) а сега и да не го теглят… После се разбрахме с нея. 

Уважиха желанието ни за първия час, след като Б. свърши с шиенето ни оставиха в стаята още един час, сами да му се радваме. После с една количка ме извозиха до нормална стая, където вече имаше 2 майки с 2 бебчета, където си легнах с Мишо на корема и така спах няколко часа. Взеха го за малко само за сутрешен тоалет, където им напомних отново, че само мием дупето, никакво къпане. Той никак не беше мазен, така че нямаше много какво да пазим, но така поне нямаше да го мажат с някаква козметика за след баня.

Възстановяването за мен:
Разкъсване 1-ва степен към перинеума, 3 дни вани със смрадлика, на 7-мия ден вече нямах болка, сядах спокойно, даже покарах малко колело (вярно, от усилието малко ми се усилиха лохиите, но болка по шевовете нямах). На 12-тия ден направих 2 качвания на стената. Кърмене на поискване.

Беше страхотно!

П.С. Ето как продължава този разказ!