Термин определен за 06.01.2020 с разлика от секциото 6 години. То беше направено в хода на раждането, заради зелени води. Съответно аз бях много разочарована и ядосана, защото вярвах, че мога да родя нормално и защото мислех, че след едно секцио следва винаги ресекцио. Смятам обаче, че е имало причина да се случат така нещата, а и погледнато от днешна дата не съм била достатъчно добре подготвена.

След разговор с майка, която е родила второто си дете нормално след секцио, се обнадеждих и оттогава мечтая за естествено раждане. Когато забременях бях твърдо убедена, че искам да изпитам това чувство (разбира се стига да няма медицинска причина, която да ми попречи). Исках детето ми, а и аз, да се възползваме от всички позитиви на естественото раждане, исках да е позитивно без страх. Да: без страх! Ние, жените, сме създадени да раждаме. Природата го е измислила – девет месеца тялото ни се подготвя, за да се случат нещата по най-добрия начин за нас и бебето.

И така, скоро разбрах за д-р Цонев, който има опит и подкрепя ВБАК раждания. Говорих с него – позитивен и вдъхващ доверие млад лекар. Съгласи се, но имаше малък проблем – щеше да бъде извън България в периода 27.12-03.01.2020. Аз имах някакво предчуствие, че нещата може да се случат точно тогава и затова се опитах да си намеря резервен вариант.

Да, но лекарите, с които говорих тук във Варна, някак не ме спечелиха. Не вярваха в моя успех и все ми говореха неща, с които да ме сплашат. Резервният вариант – предложение на д-р Цонев – беше да отида в МД с контракции, да питам дежурния лекар за нормално раждане и ако ми откажат да ми направят секцио. По време на това търсене преминах през период на радост, сълзи, разочарование, яд и дори за момент се замислих да пътувам към София. Факт беше обаче, че имах някакъв шанс да родя в периода, в който д-р Цонев е в България и в крайна сметка оставих нещата да се случат така, както е писано.

Останахме си във Варна. Последния месец си бях с подготвителните контракции, които не бяха болезнени, нито пък регулярни, но от 29.12. нататък станаха по на често. На 30.12. късния следобяд реших, че ще правя упражненията, които ми помогнаха много и които се стараех да правя редовно. Вечерта ми падна и много малка част от тапата, а контракциите вече бяха на 10-15 мин, болезнени и продължаваха по 50 сек до минута и нещо. Цяла нощ не можах да спя.

Сутринта на 31.12. контракциите се поразредиха и се редуваха болезнени с неболезнени. Това, което забелязах е че движението ми помагаше да се чувствам по-добре. Щяхме да посрещаме Нова година в свекърва ми, но тъй като всички бяха притеснени, че ще родя вкъщи, за тяхно успокоение отидохме до МД, за да проверим тоновете на бебето добре ли са. Всичко беше наред и спокойни отидохме да празнуваме.

Падна ми още малко от тапата, а контракциите станаха по-силни, на по 10 мин с различна продължителност. Така си и посрещнах 2020 г. до към 3 часа, когато периодът се увеличи на 13-14 мин. Цяла нощ засичах контракции и дори взех Но шпа, защото вече наистина не издържах.

Сутринта на 01.01. имах една пауза от 30 мин и мисля, че тогава успях да дремна (тези няколко дни за мен си бяха prodromal labour). Тогава ми падна окончателно и тапата, а контракциите си продължаваха все така на по 10- 11 мин. Търсех различни варианти за обезболяване – сменях пози, вземах си топъл душ, вървях. Ясно ми беше че няма да устискам до 03.01. и даже бях решила, че ако и на 01.01. вечерта не спя цяла нощ просто ще отида и ще си поискам секцио. Болката плюс недоспиването ми дойдоха в повече!

Вечерта контракциите зачестиха на 6-7 мин с продължителност до 1 мин. Определено раждането напредваше и трябваше да се ходи в болницата, но си чаках момента 1-4-1, т.е. да отида в активната фаза, за да имам поне малък шанс за вагинално раждане. Надявах се да имам късмет и да се падне готин лекар на смяна. Малко преди да тръгнем имаше и един момент на затишие без контракции.

В 00:15 бяхме в Майчин дом. Дежурен лекар д-р Костов, за когото бях чувала само хубави неща, но знаех, че не подкрепя ВБАК и все пак се успокоих, защото този човек с благата си усмивка и изражение ми вдъхна доверие! Обясних му каква е ситуацията и той ме попита – ти сега естествено ли искаш? Аз отговорих тихичко – ако ми позволи – Да! Провери ми разкритието – 7 см. „И какво да те правя сега?!”… а аз супер щастлива, че идвам с такова голямо разкритие! Беше ми леко ядосан, понеже такива раждания не води.

Сложиха ме да легна, за да чуят тоновете на бебето и докато си лежах получих напън и ми се спука мехура. Извиках – имам напън, а те – стискай, недей да напъваш. Но как да спра напъна?! Та то е извън моя контрол, тялото ми го прави. Сграбчиха ме и направо в родилната зала, нямах време даже да се преоблека. Всички страшно много ме подкрепяха! Акушерката Зори Добрева беше тази, която ми даваше кураж и напътствия. Д-р Костов беше отстрани и наблюдаваше целия процес.

И така на 02.01 в 1:20 ч. след 5 напъна и епизиотомия (направена от акушерката), се роди Калоян – 3,400 кг, 51 см. Сложиха ми го на корема: бях толкова щастлива и благодарна! Всичко си заслужаваше! Това е най-уникалното чувство на света!

Вярвайте в себе си, настройте се позитивно, визуализирайте! В нас жените има неподозирана сила и тялото ни знае какво да прави! ❤️