В петък вечер получих леки болки, наподобяващи менструални и легнах да спя, защото знаех, че ще имам нужда от енергия. Към 12 часа контракциите се засилиха и без да будя таткото отидох в другата стая и започнах да подскачам на топката. Имах и червено течение, но проверих в книгата на Олга Дукат и се успокои, че е нормално и няма защо да бързам.

Към 3 часа и таткото се събуди и започнахме да следим честотата на контракциите. Контракциите овладявах с дълбоко дишане, подскачане на топката и музика. Таткото отиде да разходи кучето към 7 часа и с контракции на 4-5 минути тръгнахме към болницата.

Дежурната лекарка ме прегледа за разкритие и аз се чудих дали е нормално да не усещам нищо, все пак казваха, че е проверката за разкритието болезнена. Наум се молех да е поне 2 см, че да не трябва да се прибирам отново вкъщи. Много се притеснявах, че съм отишла твърде рано. Там за мое учудване установиха, че съм с 6 см разкритие.

Започна се дългото чакане. Сложиха ме легнала с изпънати крака и започнаха процедурите – кардиограма, тест за алергии, подписване на документи, а междувременно бях с контракции и маска на лицето. Всички казваха, че явно имам висок праг на болка и затова ме оставиха с опънати крака на доста болезнени контракции. Помолих ги да си сгъна краката, защото много ме боли, но ми казаха да ги държа изпънати,иначе не могат да направят изследванията.

След един час се качихме в активната зала, където ме чакаха д-р Цонев и Стамат. Седнах на топката и започнахме да чакаме.

Таткото беше до мен през цялото време.

Всички бяха в добро настроение, включително и аз. Бях доста развълнувана, че скоро ще срещна дъщеря си.

Контракциите станаха по-силни, но таткото ми пусна любимия пианист Yuruma и успях да се справя.

При достигането на 9 см започна и чувството за напън. С болката от него за жалост не можах да се справя. Напъните ми не бяха в точния момент, затова ми вляха окситоцин и ми спукаха мехура.

В плана ми за раждане пишеше, че не желая окситоцин и спукване на мехура, затова д-р Цонев ме попита какво мисля и аз му се доверих. След спукването на мехура се преместих от магарето на леглото, защото болката стана непоносима.

От там нататък имам бели петна. Спомням си, че не напъвах както трябва. Напъните продължиха около 2 часа и доста време главичката се показваше на 2 см, даже успях да я пипна. Края не си го спомням, защото не чувах никого, просто чувах един ужасен шум. Доктор Цонев направи епизотомия и някак си се събрах и успях да изкарам най-прекрасното бебе на света.

Сложиха го върху мен и забравих всичко. Спомням си, че го взеха за 30 минути, през които аз десет пъти питах кога ще ми я върнат. За мен беше важно да засуче възможно най-скоро. От тогава не сме се разделяли повече от половин час.

Искам да благодаря на д-р Цонев за подкрепата и въпреки че раждането не мина по план, се чуствствам напълно удоволетворена от решенията, които той взе и горда, че се справих без упойка. Най-странното е, че даже не съм се сещала нито за упойка, нито за секцио.

Знаех, че ще се справя.

Също така благодаря на Йоанна, която ни даде увереност, на мен и на таткото и отидохме без страх в родилната зала. Съветвам всяка жена да се информира, да отиде на курс и да прочете книгата на Олга Дукат. Йоанна ми оказа и емоционална подкрепа за кърменето, за което съм ѝ ужасно благодарна.

След такова позитивно раждане нямам страх да родя отново без упойка, но само при доктор Цонев. Прекрасен лекар, който през цялата бременност и раждане ми вдъхваше спокойствие – така успях да се насладя и на раждането, и на бременността ми.

Контракции имах няколко дни подред, но след чаша вино надвечер спираха.  Във вторник следобед бях на първия си дълъг запис на тонове. Във вторник вечер и след чаша вино контракциите не спряха, така че се подготвих, че скоро ще се ражда. Гледам сега записа от приложението – на 6-7 минути с продължителност 30-40сек са били от 18 до 21ч поне.

След това забърках един кекс за рожден ден 🙂 При второто раждане това ми беше добра практика за отвличане на вниманието, но след няколко години развитие на готварските ми умения това явно е станало автоматизъм и не успя толкова да ме разсее.

Към 11 реших да си легна да се опитам да поспя, да събера сили, но не се получи. Имаше пране за простиране, може би то ме разсея малко. От 2-3 до сутринта контракциите бяха на около 5 минути, само продължителността им се удължаваше и интензитета. Удобна поза не си намерих, може би намерих една най-малко неудобна – легнала настрани на леглото. По някое време Р. натискаше кръста ми по време на контракция, но после заспа и си сложих една топла грейка на негово място.

Към 8 някъде влязох във ваната. Там за малко се разредиха контракциите, не само от водата, а и заради разговорите с околните. После спрях да им обръщам внимание и продължих да лежа във ваната със затворени очи и просто да чакам всяка от контракцииите да премине.  Те не бяха с пик по средата, а съвсем накрая – свършваха като отрязани, съвсем не както човек си представя контракции, особено като е минал вече два пъти през такива. После пък нямаше ясно отделяне на контракции от напъни, просто по едно време започнаха да се припокриват – започва като напън и завършва болезнено като контракция.

Аз през цялото време нямах никакъв ориентир докъде сме и колко още остава. Добре, че екипът излъчваше спокойствие, аз не знаех докъде сме, бях пуснала контрола, доверих се изцяло и не се притесних нито за момент. Тоновете на бебето бяха супер през цялото време.

Нямаше прорязване или врязване. Когато вече се чудех защо си го причинявам и кога най-после ще спре болката и се появи един много силен напън, с който излезе главата. Със следващия излезе и цялата бебка – в 10:20.  По време на тези напъни, с които тя излезе, дишах кучешката, пазих се всячески да не напъна и аз волево. Това мисля, че помогна, защото нямах никакви външни разкъсвания и съвсем малко охлузване по влагалището.

Мими се оказа прекрасно малко бебе, което бързо засука, после се огледа, изака се и заспа.

Пъпната връв отново я сряза татко Р. Раждането на плацентата стана вече извън водата, след около час и 1 ампула окситоцин.

А ето тук можете да прочетете и разказа за страхотното раждане на М. – големия батко на Мария.

Привет! Пише ви Мелани ? Никога не съм харесвала дългите описания, които те карат да се разсееш от основната цел, за това смятам да ви спестя допълнителни подробности за мен. И за да не ви оставям висящи в нищото, все пак ще трябва да вмъкна няколко реда за моите две раждания.

Да, все още усещам горчив привкус, когато говоря за това. Разказът ми няма за цел да запали разгорещени дебати относно това дали едно раждане е истинско, ако е чрез цезарово сечение. Това е начинът, по който аз усещам нещата. Не смятам, че секциото ме прави по-малко майка. Много често оставам неразбрана от бъдещи майки или родили такива. Аз говоря за пропуснатия шанс от първия контакт с бебето, ласките, изпълнени с първичния импулс на майчината любов – все неща, които секциото ми отне.

Редно е да отбележа и разгранича двете ми раждания. Макар и двете оперативни, те са коренно различни. Започвам с Искрен – голямото ми дете. Бременността ми бе безпроблемна, проследявана в Русе. Още от 15-годишна имам гинекологична предистория и няколко оперативни интервенции в областта на яйчниците, диагноза ендометриоза и т.н.

Около 36 г.с. АГ започна да намеква за секцио с баналните причини – едър плод, тесен таз. В 37 г.с. без никакви симптоми за родова дейност и перфектни тонове и бистри води, бях прегледана… вагинално. Прокървих – никакво успокоение от страна на АГ, чух изречение от рода, че с моите предходни проблеми е твърде рисково.

Не искам да изпадам в подробности. На кратко – бях изплашена. Първо бебе, аз – дори бих казала млада (23 годишна), наивна, глупава. Повярвах, доверих се изцяло. В годините назад бях чувала все страшни неща, включително и това, че има голям риск да не съм способна да зачена и износя. Три дни след вагиналния преглед АГ ме извика в болницата за тонове. Всичко в норма – пристъпихме към „спешно секцио“. Да, така пишеше в епикризата, така и се държеше персоналът в болницата. Родих в държавна болница, а платих лично на АГ, който ме оперира… досетете се сами.

38 часа след операцията аз все още не бях със сина си – той се роди напълно здрав, 3760гр, 49 см. Аз се възстановявах бързо и няколко часа след секциото бях готова да го обгрижвам. Но! Голямото НО? Или, къде отиде моето дете?! Аз все още не бях с него – стоях си в интензивно. Сама. Уплашена, неразбираща, опитваща да намери персонал, който да даде отговори. Това не се случи.

Тръгнах по етажите да търся детето си. По-късно получих нападки, упреци и груб тон от персонала – къде съм била тръгнала, нямало място още горе при бебетата!? Няма място за майката при нейното, подчертавам НЕЙНОТО дете?! От там насетне разказът ми е банален. Обичайните български битовизми в държавна болница, за които не смятам за нужно да разказвам подробно.

Година след първата ми операция разбрах, че очаквам втората си рожба. Терминът ми се падаше точно 1 година и 8 месеца от първото секцио, а именно на 21.09.2019г. И се впуснах в търсене – търсенето на идеалния лекар! Този, който би подкрепил вагинално раждане след секцио, наистина, а не само на думи. Бяха ми необходими 6 месеца, три града и 5тима различни лекаря. Така попаднах на д-р Цонев в МД-Варна – той бе 6тият!

След първата ми среща с него излязох от кабинета му презаредена. За първи път откакто разбрах, че отново съм бременна, истински повярвах, че мога да родя по естествен начин. За д-р Цонев нямаше пречка това да не се случи. Ходех на обичайните прегледи, ЖК и лаборатория. Малко преди термин обсъдихме в съвсем спокоен разговор моя план за раждане. Без никакви съмнения д-р Цонев се съгласи за отложено клампиране, първи контакт, раждане в свободни пози в активна зала, немедикаментозни начини за обезболяване и медикаментозни такива, присъствие на съпруга ми! Всичко – просто раждане-мечта!

С малкия, но съществен пропуск… Три дни преди термина ми докторът трябваше да замине на отдавна планувана служебна командировка в чужбина. Не мога да ви опиша вълната от чувства и емоции, която ме заливаше ежедневно при мисълта, че е твърде вероятно моя VBAC да не просъществува. Правех всичко възможно да стимулирам родова дейност по естествен начин. Възобнових търсенето си на лекар, подкрепящ VBAC, който би могъл да ме поеме, в случай, че д-р Цонев го няма. Получих два нови отказа! Психически и физически бях изтощена.

Напълно разбирах, че не мога да се доверя на никой друг. Когато стартирах търсенето на лекар, който има опит с VBAC, попаднах и на такива, които бяха категорични, че ще ми дадат шанс, но при няколко условия. Казваха ми: „Ще те чакам, но почнеш ли да преносваш, пак ще те срежа. Ама как ще преносваш седмица, да не ми дойдеш с разкритие, шансът за руптура е твърде голям и пак ще стигнем до секцио! Накрая хем ще си шита отдолу, хем отгоре! Бебето стане ли 3500гр, задължително режем!“ Доверието ми към всички АГ, с които бях контактувала през втората си бременност, се изпари до последната капка. Остана ми само д-р Цонев, вярвах само на него.

На 16.09.2019г си тръгнах от МД с две запазени дати – 21.09.19 за активна зала и 19.09.2019г за секцио. Плаках. Не много, но достатъчно, не силно, но ужасно болезнено. Вече знаех. Вече не вярвах. На 18.09. вечерта се чухме с д-р Цонев. Беше ясно, че на 19-ти сутринта ще се видим в операционната зала.

Операцията вървеше. Матея проплака малко след 10 сутринта, д-р Цонев я положи на гърдите ми. Получих своето отложено клампиране. Плаках – отново, този път от щастие!

Не искам да пренебрегвам грижите на целия персонал от МД и трябва да ги спомена! Бяха невероятно мили и грижовни! Убедена съм, че д-р Цонев направи всичко, за да получа мечтаното раждане. Погрижи се да ми донесат бебето веднага след като се съвзема от анестезията и гаденето премине. Носеха ми я за кърмене. Няколко часа след като се изправих вече сама обгрижвах Матея. Тя спа при мен, в моето легло през целия ни престой. Макар и не на смяна, д-р Цонев дойде при нас. Личеше му в погледа, той не желаеше това секцио също, колкото мен.

Нямаше пари под масата. За всичко получих касов бон.

Е, шест месеца след раждането на второто ми дете, все пак получих своето прераждане! След две оперативни раждания си признавам, че у мен зейна дълбока пробойна, която вярвах, че никога няма да успея да запълня изцяло. В тази история не искам да наблягам на себе си и на разочарованието ми от ре-секциото. Вярвам, че историята за едно естествено раждане би вдъхнало в хиляди пъти повече кураж и сили на бъдещи майки!

Историята за раждането на Катрин – бебето ин витро, което ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябваше да се роди секцио! Бебето на моята сестра Криста. Тя премина през многото перипетии на зачеването ин витро.

През целия период на бременността си тя знаеше едно, а именно, че ще роди по естествен начин. Със сестра ми сме изключително близки, живеем в един дом. Тя видя отблизо всички мои емоции, моята болка от оперативното раждане. Всъщност тя бе първият човек, на когото споделих и който ме подкрепи за VBAC.

Не мисля, че познавам по-силна жена емоционално. Изкара страхотна бременност, която обаче накрая видимо и тежеше – буквално. Килограмите бяха около 20 отгоре и тя нямаше търпение да роди.

На 03.03.2020г рано сутринта, тя дойде при мен и Матея, седна на един стол пред нас и каза: „Нещо май става… От няколко часа имам болки. От мен излиза и някаква кървава слуз“. Настоях да се обадим на гинеколога ѝ, а именно д-р Цонев. Тя нямаше съмнения, че той ще е лекарят, който ще я изроди. Вдигайки, той закачливо каза: „За да ми звъниш в 7 сутринта на 3-ти март, значи нещо се случва“.

Сестра ми се усмихваше през цялото време. По препоръка на д-р Цонев, с мъжа ѝ, който точно както по филмите тъкмо се прибираше от нощта смяна, тръгнаха за Шумен, за да я прегледат за разкритие. В случай, че такова не бе установено, просто нямаше да се разхождат от Разград, където живеем.

Междувременно, мобилизирах съпруга ми с децата. По-малко от час по-късно сестра ми ми позвъни. Тонът ѝ бе толкова уравновесен… Разказа ми, че първо минали да заредят гориво и да закусят, та се били забавили малко. Всичко било наред и е с 6 см разкритие! Аз бях – лол, в шок! Сякаш цял живот си е била с 6 сантиметра разкритие! Да, пропуснах да кажа – 4 дни преди това си пуснах носо-гърлен секрет, защото се готвех да съм неин придружител в залата за активно раждане!

Пътувайки за Варна, сестра ми ми се обади, за да потвърди, че и дежурен лекар от МД Варна е установил същото разкритие. Не знам точно как се е чувствала през цялото пътуване от Разград до Варна, но звучеше така сякаш нищо особено не се случва!

При пристигането ми в МД, тя бе на тонове, права до леглото, слушаха музика с д-р Цонев и негов колега.

Всичко изглеждаше страхотно, почерпихме се с парченца шоколад и вода, разговаряхме и се шегувахме. През цялото време сестра ми бе адекватна и усмихната, смеехме се. Излязох за кратко, за да накърмя по това време почти 6 месечната си дъщеря и се върнах.

Д-р Цонев ме посрещна с думите: „Станала е лека грешка при вагиналния преглед от колегата, реалното разкритие е 4-5 см“. Сестра ми бе леко разочарована, но и всъщност това доста обясни и факта как тялото и се справяше с контракциите – сякаш не усеща нищо. Посмяхме се на неловката ситуация, д-р Цонев отиде да поспи, тъй като идваше от нощна смяна, а аз осведомих семейството ни, че нещата надали ще се случат в идните два часа, каквото бе първоначалното предположение.

Криста подремна за кратко. От постъпването и в МД в 11 часа до към 16 часа, тя беше прогресирала до 6 см. Тоновете на бебето се следяха регулярно, а д-р Цонев бе повикан, когато контракциите зачестиха и продължаваха повече от минута. До този момент сестра ми се движеше свободно, похапваше малко шоколад, пиеше вода. Използваше топката, въжетата, както и столчето за раждане в активната зала. Около 18:30 имаше 7-8 см разкритие. Правех ѝ масажи при необходимост. Опитвах да я разсейвам, защото вече забелязвах видима промяна в държанието и. Беше на себе си, но си личеше, че болките стават все по-силни.

От 18:30 часа нататък последваха прегледи за разкритие на всеки час. Д-р Цонев бе изключително внимателен и деликатен. Обясняваше всичко, което прави на сестра ми. Даваше ми негласни посоки къде и как да докосвам Криста, за да я облекча. Ако не греша, сестра ми бе с 8 см разкритие поне два часа. Направи ми впечатление желанието ѝ за смяна на позите, като така и не се стигна до магарето до самия финал на раждането. Криста бе разбрала тайната на правилното дишане и поемаше всяка една контракция изключително уравновесено. Може би 30-40 минути преди това ѝ бяха пуснали съвсем бавна капка окситоцин. От умората и адреналина сестра ми повърна след поредната контракция. Олекна ѝ.

Около 21:00 часа водите ѝ още не бяха изтекли. Беше дошло ред за вагинален преглед, при който д-р Цонев предложи да спука мехура. Сестра ми не се възпротиви, при условие, че предварително бяха коментирали и този вариант. Качи се на магарето и след преглед за разкритие(10 см), тя усети топлина, олекна ѝ и водите започнаха да изтичат на тънки струйки. Видях го в лицето ѝ – тя си отпочина. За кратко, тъй като няма и минута по-късно последва нова контракция. Криста отново бе права, до леглото, вече не желаеше да я докосвам. Д-р Цонев продължаваше с деликатните напътствия. Окуражаваше я да не напъва още, макар че видимо тя имаше пориви.

На въпроса ми: „Криста до кога да не напъва?“, той се усмихна и каза: докато може! Не съм убедена, но вярвам, че сестра ми изкара поне половин час с 10 см и тогава, стоейки права до леглото си, тя усети и каза: „Не мога повече, ще напъвам! Искам да легна!“

Д-р Цонев внимателно и помогна да се пренесе на магарето. Даде ми насоки да придържам главата ѝ, а на нея и обясни да обгърне с ръце краката си и да ги притиска към корема си. Криста продължаваше да диша силно и отчетливо, дори без апаратура за следене на контракции, всички в залата разбирахме кога е истинската контракция. Сестра ми бе потна, изтощена. Залата започна да се оживява, 3 минути преди това д-р Цонев бе звъннал на неонатоложката, която вече бе в залата.

„Криси, не искам да ръмжиш, искам да дишаш! Не хаби сили за друго!“ Думите на доктора определено ѝ действаха добре и тогава д-р Цонев добави: „Искаш ли да докоснеш главичката на бебето?“ Погледът, това, което видях по лицето на сестра ми, която докосна косата и главичката на рожбата си, не могат да бъдат описани с думи. Дори фотоапарат не би могъл да улови момента истински! След още два напъна, в 21:24 часа, на 03.03.2020г се роди бебе Катрин! Д-р Цонев я положи на гърдите на сестра ми. Тя стоя с пулсираща пъпна връв малко повече от минута. Катрин проплака веднага, бе прекрасна – бяла, чиста и съвършена!

Няколко минути преди последните напъни на сестра ми, тоновете на бебето за кратко паднаха под 100. Сестра ми бе изтощена и за д-р Цонев бе ясно, че трябва да пристъпи към епизотомия. Именно след нея последваха последните два напъна, с които се появи Катрин. По време на цялото раждане освен нас в залата присъстваше само една акушерка, която предимно наблюдаваше. Д-р Цонев остави на нея да поеме бебето.

Неонатоложката имаше някакви притеснения и съответно моментът с първото закърмване не се случи. Поставиха бебето на кислородна палатка за няколко часа. Малко след полунощ аз си тръгнах от МД, а сестра ми бе с бебе в ръце. Престоят им в МД от там нататък бе изцяло положителен. Макар и с инфекция, която налагаше прием на антибиотик от Катрин, всичко останало бе прекрасно.

Моите изживявания и впечатления като страничен наблюдател никога няма да се доближат изцяло до това, което е изпитала сестра ми, но тя ме помоли да пиша вместо нея.

Тя иска историята ѝ да стигне до колкото се може повече хора. По време на ин витро процедурата и цялата си бременност, тя се срещаше с трима различни АГ. Само д-р Цонев не считаше за норма детето ѝ да се роди чрез цезарово сечение, тъй като е ин витро.

Ако си мислите, че сте чули страшни неща относно естественото раждане, не знаете какво стигна до нейните уши! Представете си колко е лабилна психиката на една бременна жена. А сега си представете тази на една бременна жена изпила стотици хапчета, подложила се на безброй процедури и инжекции! Не искам да пренебрегвам факта, че другите двама лекари ѝ помогнаха да зачене успешно, но и не уважавам и никога няма да приема за нормално отношението им към естественото раждане. Те изкараха пред нея естественото раждане в пъти по-рисково от секциото. През последните две седмици от бременността ѝ започнаха да насяват в съзнанието ѝ ужасни картини като фатален край за плода или голямо трайно увреждане. Непрестанно я подтикваха към оперативно раждане, пласирайки го като 100% безопасно. Големият плод, с който плашеха сестра ми, а именно Катрин, се роди 52 см, 3 780гр.

Историята на сестра ми заслужава да бъде прочетена! Надявам се да достигне и до повече ин витро майки. Оказа се, че масово в България има практика бебетата ин витро да бъдат раждани чрез цезарово сечение.

Щастлива съм, че преминах през всичко това заедно с нея! Благодаря на д-р Цонев, че направи раждането на Катрин такава страхотна емоция! Никога няма да забравя позитивното му отношение, разбиране, приятелски подход по време на цялото това мое пътуване – от Матея до Катрин!

По време на втората си бременност и тази на сестра ми, освен подкрепата на съпруга ми и на Криста, имах тази и на Йоанна Рачовска! Искам да ѝ благодаря най-сърдечно за това, че ми даваше кураж и не ме изостави емоционално, дори когато аз самата не си вярвах! Трудно бих могла да опиша спокойствието и увереността, която ми вдъхваше тя – моята дула!

Благодаря ти, Йоанна!

Изследванията доказват, че непрекъснатата подкрепа има клинично значимо положително влияние върху раждането. Постоянно подркепа от доверен човек намалява продължителността на раждането и увеличава шанса за спонтанно вагинално раждане. Жените, които са подкрепяни от своя партньор, дула, или друг близък човек по време на раждането, изпитват по-малко страх и са по-спокойни. Те по-рядко искат обезболяване и имат по-голям шанс да избегнат цезаровото сечение. Такива жени като цяло изпитват по-голямо удовлетворение от раждането, а бебетата им имат по-високи резултати на теста на Апгар на петата минута след раждането.

Придружител и подкрепящ партньор по време на раждането може да бъде всеки, когото жената е избрала да бъде в тази роля. Подходящи са близки хора нейното семейство или социален кръг (например бащата на бебето), приятелка или роднина, или пък специално обучена за това дула. Според системен анализ на базата данни Cochrane – един от най-сериозните източници на информация за изследвания в областта на здравето – подкрепата от всеки един от тази партньори е ефективна, а ползите са най-големи тогава, когато подкрепящият човек не е служител на здравното заведение, в което ражда жената.

Но дали той е готов?

Ако след това дълго въведение се замисляш дали да не помолиш таткото на бебето да те подкрепя по време на раждането (забележи, не просто да присъства!), предлагам ти идея как да започнете заедно подготовката си.

Избери няколко от въпросите по-долу и ги задай на партньора си. Те могат да са опорна точка за обсъждане на някои основни неща, които е възможно да се случат и да изпитате по време на раждането. Списъкът далеч не е изчерпателен, нито пък покрива всичко, което е важно да знаете за раждането. От друга страна, темата е обширна. Може да ви се стори добра идея да не обсъдите всичко наведнъж. Особено ако изглежда, че той има нужда от още време, за да се настрои на вълна “подкрепа”.

Отговорите му обаче, дори на няколко въпроса, могат да те ориентират доколко имате нужда от още подготовка заедно в очакване на събитието. Ако партньорът ти е спокоен и уверен по отношение на процеса на раждането, ако изглежда, че знае как да постъпи в много от ситуациите, ако ти вдъхва кураж и сила, вероятно е готов за приключението 🙂

Ако пък не е сигурен как е добре да действа, не познава естествения процес на раждане и изпитва страх от него, може би е добре да обмислите варианти за формална подготовка. Можете да посетите заедно групов или индивидуален курс – следете тук и във Фейсбук страницата ми за дати за стартиране на група. А ако предпочитате индивидуална работа, можете веднага да се свържете с мен.

Добър вариант за допълнителна подготовка са книгите. Препоръчвам “The Birth Partner” специално за подготовка на партньора. Ако не сте на ‘ти’ с английския, “Раждане с любов”  също много ще помогне.

Обмислете също дали не познавате приятелска двойка, която е преживяла заедно раждането на детето си. Говорете с тях за притесненията и въленията си. Въобще вариантите за подготовка са много и вие ще намерите своя. Сигурна съм.

И така, попитай човека, когото си избрала да е с теб по време на раждането:

Как ще се чувстваш и какво ще направиш, ако по време на раждането:

• Изглежда, че имам нужда от помощ, а не приемам предложенията ти (например за вода, смяна на позиция, разходка, отиване в болницата)?

• Не те пускам да излезеш от стаята дори за секунда?

• Не желая да разговарям с теб?

• Те попитам дали не е време да отидем до болницата?

• Издавам притеснителни звуци, които никога не си чувал да издавам?

• Кажа „Не мога повече“, „Това е ужасно трудно“, „Колко още ще продължава“, „Не ме карай да търпя това…“

• Извикам „Помогни ми!“

• Повърна?

• Плача?

• Те критикувам: „Не така!“, „Не ме пипай!“

• Кажа, че искам епидурална?

• Раждането продължи 12, 18, 24 часа?

• Ни кажат, че се налага секцио?

А как ще се чувстваш когато ти кажа, че нямаше да се справя без теб?

Източници:

Прес-съобщение публикувано на сайта на СЗО на 15 февруари 2018.

Пълният текст на препоръките на СЗО от 2018г.

Насоки на СЗО „Companion of choice during labor and childbirth for improved quality of care”; СЗО, Женева, 2016.

Simkin, P. The Birth Partner.