Казвам се Виктория и съм майка на две прекрасни деца. Момче В. на 3 години и 2 месеца и момиче Е. на 11 месеца.
Това да имам деца, при положение, че съм с Тиреоидит на Хашимото от над 25 години, поликистоза на яйчниците, ендометриоза, нередовен цикъл – понякога не идвал по 8–9 месеца, друг път неспиращ по над 4 месеца, го дължа на друга жена. Тя е прекрасен лекар, но не е темата на днешния разказ, а само началото на една прекрасна история, пълна с много желание, която ми показа, че почти нищо не е невъзможно и ние сме способни на много повече, отколкото осъзнаваме. И няма как да разберем за това, ако животът не ни предлага трудности, които да преодоляваме.

Първото ми неуспешно кърмене беше със сина ми – нашето първо дете.

Имах огромно желание да имам едно прекрасно и естествено раждане – за мое съжаление това не успя да се случи и се наложи да вляза в спешно секцио. Надявах се поне кърменето да ни се получи. А още от операционната зала го сложиха в кислородна палатка, а по-късно и в кувьоз. 3 дни не беше при мен. Цедях се на 3 часа, а понякога и на по-често, понеже не успявах да изкарам нищо с помпата, а на ръка само по някакви си мижави 6–8 мл, които и на трети ден си стояха толкова. Много бях притеснена – тогава нямах идея, че помпите не са моето нещо. И като майка, която няма опит в това, не усещах, че гърдите ми преливаха от кърма, но тя просто не можеше да излезе по този изкуствен начин. Още от трети ден почнах да дохранвам малкия.

В крайна сметка поради влизането му в интензивно отделение отново около 40-ия му ден малкия се отби и пищеше при всеки опит да му предложа гърда. С много мъки почнах да цедя на ръка, като успях да му давам кърма, макар и в малки количества, до година и два месеца. Дори болките в пръстите от постоянното „упражнение“ не бяха способни да ме откажат, защото знаех, че правя най-доброто за него, а това караше и мен да се чувствам добре. Но някак остана неудовлетворението от това „естествено“ и леко кърмене, което уж трябва да е заложено в нас и да става от само себе си.

И така идваме до история номер две.

На моето мечтано кърмене, което дойде, но отново не беше безпроблемно. Дъщеря ми засука по-малко от час след като я извадиха от мен. Всичко беше нереално прекрасно. Все едно го беше правила и преди. Изглеждаше като да върви добре. Бях подготвена, че първите дни, докато слезе кърмата, малката може да стои често на гърда и че това е нормално и да не я ограничавам. Първите дни бях загубила представа колко часа е. Тя беше залепена почти постоянно на гърдите ми, като плачеше при всяко отделяне.

Трети ден мина, както и четвърти, дойде и пети и ни изписаха. Нещата не се бяха подобрили и това ме притесни. Но пък наддаваше горе-долу в норма. Въоръжих се с търпение, викам си – ще стане, просто трябва да съм търпелива. Да, но не ставаше и около 10-ти ден вече усещах, че нещо не е наред. Малката изкарваше и по 24 часа на гърда, като отивах до тоалетна, тя пищеше и за съжаление наддаването почна да забавя темп, като дори имаше дни, в които спадаше.

Около 10-ия ден извиках прекрасната Йоанна. Тя ми даде съвети как да засиля малко количествата, как да редувам гърди. Обясних ѝ, че опцията за помпа при мен не стои, че нито една не е успяла да изкара нещо от мен и че даже ми създават повече проблеми. Дадох още няколко дни шанс и после реших, че е време да дохранвам. Чувствах се много зле, защото усещах, че това ще е краят на кърменето ни, а никак не ми се искаше. Исках да успея да имам едно дълго кърмено бебе.

Помня как се обадих на Йоанна и ѝ казах, че ще я храня със сонда. Тя ме подкрепи, въпреки че си мисля, че искаше да изчакам още малко. Вероятно се тревожеше, че това със сондата ще ми дойде прекалено и ще мина към бутилка и бебето ще се отбие. Признавам си, че с тръбичка към гърдата, нещата станаха още по-трудни и изтощителни.

Мъжът ми казваше, че не всичко е на всяка цена. Че мога да спра по което и да е време. И беше прав. Наистина тази мисъл, че не всичко е на всяка цена и ще мога да се откажа и дори и да го направя, малката ще получава пълноценно АМ, ми даваше още сили да продължа. Честно казано очаквах, че с това дохранване няма да му се види краят и че ще съм зависима от сондата до края.

Постепенно забелязах, че все по-малко и по-малко давах и малката пак качваше. Няма да забравя и първия ден, в който не дадох добавка. Реално за по-малко от 15 дни хранене със сонда аз бях дала на малката сили и бях успяла да увелича количествата. Оттогава насетне малката мина само на кърма и то от гърдата директно.

Няма да забравя как я теглих всеки ден, после почнах през ден, после всяка седмица и накрая как забравях дори да я претегля в края на месеца. Колко е хубаво да успееш да се справиш с трудностите в името на малкото човече и в името на това да усетиш тази магия на кърменето. Сега тя прави почти година и още не мога да повярвам, че още суче от мен.

Нямаше да се справя, ако нямах подкрепата и търпението на доверен човек и професионалист, нямаше да се справя и ако не бях решила, че ще дам всичко от себе си. И нямаше да се справя, ако не бях приела временното неудобство на хранене със сонда, за да облекча дните ни занапред. Радвам се, че успях да се доверя на Йоанна, която мина с мен през този етап. Която беше опора и за психиката ми, когато се чудих дали това ѝ стига, колко е нормално да качва и дали има шанс изобщо да се справя с това сложно за мен нещо.

Знаех, че жените с Тиреоидит на Хашимото и инсулинова резистентност могат да имат проблеми с кърменето. Имах всяка предпоставка да се оправдая пред себе си за решението си да не кърмя, но избрах да загърбя оправданията и да не давам шанс на някаква статистика да определя изборите ми в живота.

И така, една година се чувствам горда със себе си и щастлива от избора си. Макар и трудно в началото, всяко усилие си заслужава. Сега съм още по-силна, още по-можеща. Не защото бебето ми нямаше да оцелее без кърма, а защото тези малки души са най-големите ни учители. Карат ни да надскачаме себе си всеки следващ ден.

И всеки път, когато си кажа „Не мога повече“, нещо се спуква и осъзнавам, че съм едва в началото и мога още 100 пъти след това „Не мога“ и после още 100.

🎬 В главните роли: Кати и бебе Карина
🎭 Поддържащи роли: Георги (таткото) ❤️, д-р Атанас Цонев 👨‍⚕️ и акушерката Димитрина Динкова.

Имах щастието да работя с Кати и Георги за тяхната подготовка за раждането и кърменето на тяхната дъщеричка 🤰🤱 (те се включиха в обученията в Baby Spa White Lagoon – Varna и Медицински център Вита Нова), както и да ги подкрепя в първите дни след раждането.

Много се радвам, че Кати реши да сподели с нас своя разказ! Ето го и него:

❤️Тогава когато Близостта и Доверието между Георги и мен се надгради.❤️

🌟 Раждането започна към 3:30 сутринта на 26-ти януари (неделя) с изтичане на водите 💦. В този момент изпитах такова вълнение, че мигът най-сетне настъпва и до броени часове ще видим нашето чудо 👶. Бях подготвена, вярвах в себе си и имах увереността, че всичко ще мине по план – бях спокойна. 🚗 Подготвихме се и потеглихме към „Майчин дом“ Варна.

В 4:10 сутринта пътувахме, а в 5:10 вече ми бяха взели кръвните проби, поставили абокат, документите бяха подписани, а ние бяхме настанени в стаята за активно раждане. Нямахме специални изисквания да родя във вода, единственото беше таткото да присъства и да бъдем заедно.

До този момент разкритието беше само 2 см. Мислех си, че имаме време да си починем, докато дойдат съществените контракции, но те настъпиха доста скоро – след 15 минутна почивка. Започна следене на тоновете на бебето, както и засилване на контракциите… След два часа разкритието вече беше 4 см.💉 Вляха ми атропин, а разкритието започна значително по-бързо да нараства.

Настоявах да родя без епидурална упойка. 💪 Вярвах, че мога!

През цялото време, въпреки зачестилите контракции 🤰, си мислех, колко е хубаво ✨, колко е красив цялостният процес 🌸.

Бяхме подготвили много средства/техники, които да облекчават болката по време на контракциите. Включваха топка за масаж за кръста, възглавничка с топла вода (термофор), музика, любими снимки, гребенче ✋, което да стискам, за да се разсея от болката.

Единствените неща, които приложихме, бяха френска и италианска музика, която почти до последния момент на самото раждане звучеше 🎼, както и загряващият масаж на кръста.

Всичко друго беше могъщ фокус 🎯, позитивни мисли 😊 и много любов! ❤️

В нито един момент не настъпи колебание в мен дали ще се справя. Вярвах, че бях достатъчно информирана 📚 относно етапите на раждане и какво ме очаква във всеки един от тях. Очаквах и момента на транзиция (етапът, в който обикновено си готова да се откажеш), питах се кога ще настъпи… ама… не го усетих. Бях като обладана/хипнотизирана, вярваща, че силата е в мен и приемах всяка контракция с благодарност ❤️. Отново тук смятам, че това се дължи на подготовката преди раждането и информираността (курсове за родители, както и такива за кърмене 🤱)

Настъпи и вторият етап на раждане, а именно напъните. Продължиха дълго – час и половина. Сменяхме позициите – ту изправена, и по време на контракции кляках и напъвах, ту на магарето. Вече усещах умората в себе си, но продължавах да напъвам и се доближавахме малко по малко до чудото 🌟.

През тези моменти на напъни акушерката и Георги не спираха да ме окуражават. Чувствах се все едно съм на състезание и ме нахъсват (по едно време бях участник в мач по водна топка, а треньорът викаше по мен сякаш играех мача на живота си).

Медицинският екип забеляза, че последните контракции са по-слаби, затова ми вляха малка доза окситоцин. Бебето беше застанало на едно място за по-дълго време и съответно започваше да губи кислород. По преценка на доктора се наложи да се извърши епизиотомия, за да бъдат подобрени тоновете на бебето. Доближихме се още по-близо до дългоочаквания момент.

👶✨⏰🎉❤️ Карина се появи в 13:28ч. Пъпната връв беше отрязана от Георги, който беше изпълнен с доза адреналин за целия си живот. Цялата беше във верникс. Поеха я да я изтеглят (3,730 г), подсушат и да видят състоянието ѝ. Дадоха ми я за малко след което я поставиха на кислород за около 3 часа. Тогава и беше първото засукване – успешно 🎉. Изпитах удовлетворение, блаженство, от този първи допир.4

Бих описала моето раждане като най-красивият момент в живота ми 💖. Пожелавам на бъдещите майки да намерят своя начин да постигнат своето раждане с любов ❤️.

Ние тримата успяхме! 👨‍👩‍👧

Огромно благодаря на екипа 🙏, специално на доктор Атанас Цонев, който чрез спокойствието си и отдадеността си към своята професия 💙 допринесе за моето естествено раждане. Без тяхната подкрепа, това нямаше да бъде реалност.

P.S. Денят преди да родя бях на обучение по кърмене при Йоанна🤱, а на следващия, за късмет, родих…

П.С. Виж тук повече информация за моите обучения или ми пиши в Инстаграм или Вайбър (0885 210 764), ако имаш нужда от подкрепа.

Кристина винаги е мечтала да роди по естествен начин. От самото начало идеята за секцио ѝ се струваше като най-големия кошмар.

Няколко седмици по-рано…
Нашата малка принцеса трябваше да се роди на 27 ноември 2024 г., но Кристина беше решена да не започва раждане около тази дата. Тя имаше пълно доверие само на един лекар – д-р Цонев, който трябваше да замине на 29-ти. Като човек, който обича да има контрол и да планира всичко, Кристина правеше всичко възможно да избегне започването на раждане, преди той да се върне. Мисълта, че някой друг лекар може да изроди бебето ѝ, беше непоносима за нея.

Но съдбата си имаше свои планове – датата на термина дойде и отмина, без никакви признаци за раждане. Това, което първоначално беше облекчение, бързо се превърна в тревога, тъй като Кристина усещаше, че губи контрол над ситуацията.

Дните преди раждането…
През дните преди раждането Кристина започна да усеща контракции, които ставаха все по-силни. В рамките на два дни направихме няколко пътувания до болницата, но всеки път ни връщаха у дома, защото разкритието ѝ не беше достатъчно, за да я приемат. Изтощението започна да си казва думата – тя не беше спала нормално от дни, а когато се върнахме в болницата, тялото ѝ вече беше напълно изтощено.

На деня, когато най-накрая я приеха с 3 см разкритие, вече веднъж ни бяха върнали по-рано. Когато се върнахме в 3 сутринта, контракциите на Кристина се засилваха с всеки час. Правех всичко възможно да я облекча, но не можех да ѝ помогна много. До 7 сутринта болката беше станала непоносима и тя плачеше от болка. Беше съкрушително да я гледам така и да знам, че не мога да премахна болката ѝ.

Повикаха анестезиолога за епидурална упойка и трябваше да изляза от стаята за кратко. Когато се върнах, тя изглеждаше по-спокойна – болката беше утихнала и най-накрая успя да си почине, макар и за малко.

Промяната…
Когато действието на епидуралната упойка започна да отслабва, болката се върна с пълна сила. Стана толкова интензивна, че Кристина, която до този момент беше твърдо решена да избегне секцио, започна да моли за него. След консултация с втори лекар, взеха решение за спешно секцио.

Най-лошото беше, че не можех да бъда с нея.

Сърцето ми се сви, когато я отведоха в операционната зала. Останах да обикалям напред-назад, молейки се за Кристина и за нашето бебе. Тези 30 минути ми се сториха като вечност.

Нашият малък ангел беше роден и както Кристина, така и бебето бяха добре. Макар че не можех да ги видя веднага, бях изпълнен с огромна благодарност.

Срещата с нашата малка принцеса…
Казаха ми да се прибера у дома и да се върна по-късно. Някак си успях да поспя за час и половина, преди алармата ми да звънне. Когато се върнах в болницата, влязох в стаята и видях нашето момиченце за първи път – завито и спящо спокойно. Това беше най-щастливият момент в живота ми.

Първите четири дни…
Останахме в болницата четири дни. Въпреки топлината в стаята (а аз по принцип мразя да ми е горещо), тези дни бяха най-ценните в живота ми.

Не бих заменил този опит за нищо на света.

Моето раждане и уроците, на които ме научи

“Вече съм в 39та седмица, сигурно ще пренося, а и така май е по-добре, за да може бебето да се развие максимално.” Това бяха мислите ми през последните дни, които се затвърждаваха още повече и след прегледите, при които нямаше признаци за скорошно раждане. Радвах се, защото исках максимално да се насладя на лятото. В събота имам рожден ден, ставам на 30. През деня плаж, а вечерта вечеря на брега на морето, бяха плановете ми. Какъв беше шансът да родя на рождения си ден? Никакъв.

⏰ В 4:20 се събудих от звучно “пук”. След малко звукът се повтори и… водите ми започнаха да текат. Скочих от леглото, като същевременно събудих и съпруга си. Първоначално не се паникьосах, бях чела тоооолкова много за това какво да очаквам, че нищо не можеше да ме бутне. Очаквах контракциите да нарастват постепенно в следващите часове, мислейки си, че раждането ще се състои късния следобед в най-добрия случай.

📚 Урок номер едно: “Човек никога не знае.”

📱 Започнах да засичам контракциите, седнах да прочета още веднъж откъс от “Раждане с любов” на Олга Дукат, за да съм сигурна как да интерпретирам честотата им. Странно, започнаха да се проявяват светкавично често, като приложението, с което ги засичах, постоянно ме известяваше да тръгвам към болницата. Чувствах се добре и исках да избегна максимално много престоя в паметника на социализма, в който избрах да раждам.

🚑 Чух се с докторката и се разбрахме да отида в болницата към 8 часа. Контракциите ставаха все по-болезнени и чести. С тях започнаха да се прокрадват и първите мисли на притеснение, а може би дори и страх от непознатото. Ето вече сме в болницата, аз съм регистрирана и качена в предродилна зала, по-скоро малка стая с две легла. За съжаление не допуснаха съпруга ми, който може би точно в този момент щеше да ми е най-много от полза.

💪 Но нали съм чела, нали гледах толкова много клипове и посетих достатъчно лекции. “Ще се справя и сама, едва ли е толкова трудно.” – мисля си, докато се боря с все по-силната болка, жегата и безпомощното състояние, в което бавно изпадах. Човек никога не знае и никога не е достатъчно подготвен, за това което го очаква.

📚 Урок номер две: “Няма невъзможни неща.”

📋 При първото ни посещение на лекция водена от Йоанна, получихме списък с нещата, които бихме искали да се осъществят при раждането. Още тогава започна да ни става ясно, че пътят, по който поемаме ще бъде осеян с много отрицания и откази. Искахме всичко, от първи контакт, през отложено клампиране, до златния час. За съжаление в СБАГАЛ „Проф. д-р Димитър Стаматов” все още изостават значително с голяма част от съвременните практики при раждане, а по-късно както ми стана ясно и болничен престой и грижа за родилките и бебетата. Борбата щеше да е тежка, но не и невъзможна!

❤️ Благодаря на съпруга ми, който беше неотлъчно до мен и се погрижи да се преборим с всички предразсъдъци, правила и остарели норми, за да получи синът ни най-доброто още с първата си глътка въздух. След множество разговори, упоритост и работа в екип от страна и на двама ни, успяхме да получим всичко, което отбелязахме в списъка. И ето, наистина няма невъзможни неща, стига човек да знае какво иска и да се бори до край да го получи… дори и в България, дори и в АГ Варна.

📚 Урок номер три: “Раждането на нов живот е истинска магия.”

Последните месеци от бременността си прекарах в разпити на близки и познати, за това колко точно болят контракциите и как преминава естественото раждане. Толкова бях уплашена от неизвестното, че карах всички да определят болката по скалата от 1 до 10, за да знам какво да очаквам. Към края обаче си казах, че всичко това е без значение, тъй като моментът все някога ще дойде и не така или иначе не мога да избягам от него.

🌸 Смених нагласата си и започнах да мисля по-позитивно. Опитвах се да се настроя да приема болката и всичко останало, което ми предстоеше и просто да изживея момента такъв какъвто е. Когато моментът настъпи, всичко се разви светкавично бързо и само след 8 часа от изтичането на водите ми аз държах в ръцете си най-прелестното създание, което някога съм виждала – моят син.

👶 Естественото раждане е нещо, през което всяка жена трябва да премине, ако това разбира се е възможно. То променя завинаги представите на една жена за нейните способности и ролята ѝ в живота. Раждането е истинска магия, която завладява и провокира всички сетива и емоции. Определено никога няма да забравя топлината, която обгърна цялото ми тяло, след като положиха бебето върху гърдите ми. От този миг за мен животът придоби нов смисъл, а именно да бъда майка.

🌟 Апел към всички жени, на които предстои този прекрасен момент – посрещнете го със смелост, позитивна нагласа и търпение, а когато настъпи му се отдайте с цялото си сърце и душа.

Казвам се Теодора, майка на две момичета близначки К. и Е. , родени в 36 + 3г.с. Когато разбрах, че съм бременна, първото което си помислих беше – ще успея ли да ги износя, за да не бъдат в кувьоз и ще мога ли да ги кърмя успешно. Това бяха моите притеснения. С Йоанна се познавахме бегло, знаех с какво се занимава и през периода на бремеността посещавах нейните срещи на теми свързани с бремеността, раждането, избор на болнично заведение, кърмене. Четох информацията, която споделя в социалните мрежи и това спомогна да се чувствам спокойна и уверена за настъпването на  “големия ден”.

Но понякога нещата не се случват както ни се иска. Наложи да постъпя в болницата за спешно секцио. Така на бял свят се появиха К., 1870 гр. и Е., 1780гр. След раждането ми ги показаха и ги взеха в неонатологично отделение, където ги поставиха в кувьоз. Това беше информацията, която знаех.

Сърцето ми беше свито, защото едно от притесненията ми стана реалност. Молех се да бъдат здрави и да успея да кърмя. Хубавите новини бяха, че всичко е наред с тях, изследванията им бяха добри, дишаха самостоятелно. Налагаше се да ги задържат в отделението заради ниското тегло и да ги хранят с шише – което не беше добър старт при желанието ми да ги кърмя.

Тук беше сублимният момент, в който хидяли емоции ме врълетяха. Имах огромно желание бебетата ми да са до мен и да им дам най – доброто, а не знаех кога и как това ще се случи. Осъзнах, че знанията, които имах, не са достатъчни и имах нужда от човек, който да ме насърчи как да се справя и да повярвам, че ще кърмя.

Разбира се, имах подкрепата на семейството ми. Но когато си сам, изолиран в болничната обстановка, имаш хиляди въпроси и притеснения, на които те не могат да ти дадат компетентен отговор. Потърсих Йоанна. Чухме се на втория ден след раждането и оттогава до края на престоя ми в болницата имах подкрепата, куража и наставленията й.

Настъпиха трудности още от самото начало, т.к с К. и Е. бяхме разделени. Знаех, че кърма след операция със секцио по – трудно “слиза” и трябва веднага да започна стимулация. Придържах се към съветите на моята дула (въпреки, че тя не се държеше като такава, а като приятел, който ме наставлява и ми дава кураж) през какъв интервал от време и по колко минути да се изцеждам с помпата от самото начало след като се върнах в болничната стая. За жалост коластрата – първата кърма, която е само няколко милилитра, а е толкова хранителна и важна за новороденото – трябваше да отиде в мивката, тъй като никой от болницата не беше загрижен децата ми да получат дори и малкото количество кърма, което имах в началото. Разочарована съм, че не успях да усетя насърчаване или съвети от страна на персонала колко е важно да направя всичко възможно тази кърма да се появи, да я съхраня и да съм спокойна, че бебетата ми ще бъдат кърмени. По-скоро обратното: да свикна с мисълта, че с близнаци няма как да се получи – това са две бебета, малки, трудно ще засучат и за да съм спокойна и да наддадат тегло адаптираното мляко е по-добрият начин.

Техните думи на моменти ме караха да гледам към бутилката с адаптирано мляко като спасение, но разговорите с Йоанна и моята упоритост надделяха. Благодарна съм на екипа от неонатологията, който ми позволи да им нося изцедена кърма в определените за храна часове. Това беше още една опора за мен. Колкото и трудно и неприятно и да е да цедиш и съхраняваш кърма през два-три часа, денонощно, щом ще бъде дадена на децата ми – има смисъл да не се отказвам.

Настъпи дългоочакваният миг, в който ми доведоха К.: на петия ден след раждането. Гърдите ми вече бяха подготвени от стимулацията през времето, в което бях сама. Йоанна беше на online връзка и ето първото засукване от гърда стана реалност. К. беше лакомо дете и сучеше добре, но това не ме успокояваше. Напротив. Бях още по напрегната дали правя всичко както трябва, дали ѝ стига количеството кърма, начина по който я държа… Знаех и бях чела за всички пози при кърмене, но когато хванеш 1900 грамовото си дете в ръце забравяш всичко. В определен момент зърната ми започнаха да се разраняват и да ме болят много. Колко пъти звънях на Йоанна, че се отказвам и ще дам малко мляко от “готовото”… Не отказвах да ми носят от него от страх, че няма да стигне кърмата ми… Но тя само ме изслушваше спокойно и отговаряше търпеливо на моите безкрайни въпроси и така не само, че не се наложи да давам изкуствено мляко, а и някак с всеки ден кърменето ставаше все по успешно и прекрасно 🙂

Беше толкова интересно да слушам Йоанна с нейните обяснения за начина на засукване, поставянето на гърда и разчитането на бебешките знаци. “Плача, защото съм бебе”, “Гладна съм”, “Имам нужда от мама”, което ме караше за момент да забравя, че вече 7ми ден съм в болницата…

На десетия ден ми доведоха и Е., която тежеше само 1800 грама. Тя, като друго бебе, си имаше и своите различни нужди. Така моите вълнения и притеснения се появиха отново. За разлика от К., на Е. ѝ трябваше повече време за кърмене. Била е и по час и половина на гърда, тъй като се изморяваше бързо, сучеше, заспиваше и пак се събуждаше. По препоръка на Йоанна използвах и техниката “компресия”, за да спестя време и по-бързо да отделя кърма, но Е. беше много слаба все още и нямах голям напредък. Изискваше се повече време, което аз нямах, тъй като имах още едно бебе, което трябва да се храни. Реших да изцеждам кърма за Е., която да приема от шише поне докато закрепне малко, а К. продължих да храня от гърда, като редувах, за да се стимулират и двете.

Всичко това ме караше да се чувствам доста изморена психически и физически, но знаех че денят на изписването наближава. Децата ми наддаваха добре всеки ден и бях щастлива, че от мига, в който получих разрешение да нося кърма в отделението, до деня на изписването бяха изцяло кърмени.

Благодарна съм, че не послушах съветите на част от персонала в болницата за ползите от адаптирано мляко и как кърменето на близнаци е почти невъзможно в повечето случаи. Казваха, че все пак това е двойна доза мляко, хранят се две бебета и то недоносени… Но ето вече 9 месеца кърмя своите деца. Благодарна съм за покрепата, с която ме насърчаваха да кърмя­­ – моят съпруг, семейството ми и не на последно място ТИ  – Йоанна. За всички моменти когато ми беше най-трудно, а ти отделяше от личното си време за разговори и съвети от всякакво естество (от кърменето до цвета на изпражненията) и продължаваш да го правиш вече лично – БЛАГОДАРЯ!

Няма никакво значение дали една бременост е с едно дете или многоплодна – случващото се е Вълшебство!

Когато нещата не се получават по учебник и не всичко е розово, не е срамно да потърсим компетентна помощ и подкрепа от консултант по кърмене – това не ни прави по-малко майки.

Всичко в името на децата си заслужава и ние като майки имаме силата да го постигнем!

С благодарности и обич: Теодора

Это мои вторые роды. Первые были три года назад и к ним я тоже готовилась, однако вся информация давно улетучилась из головы. И благодаря этому курсу я очень много вспомнила и очень много нового узнала. Мой ребёнок (а пол я не знала до родов) совсем не спешил появляются на свет, что давала все основания думать, что это мальчик.

Начиная с 40-й недели я каждые пару дней посещала врача (тут очень рекомендую Атанаса Тцонева майчин дом Варна). Карапуз лежал головой вниз, спинкой слева, был абсолютно здоров и активно набирал вес. Роды назначили на 7 апреля. 17 апреля доктор назначил стимуляция, которая загоняла меня в панику. Я пришла на значного числа, но единственно с тем, чтобы отказаться.

В благодарность за моё ответственное отношение и стабильное посещения, доктор разрешил ждать ещё несколько дней. Живот был огромный. Ребёнок лежал низко и здорово блокировал нервные окончания в тазу, в результате чего я еле ходила.

Я пробовала стимулировать роды в домашних условиях, но ничего не помогало. На каждом этапе Йоанна поддерживала меня, держала связь и когда это было нужно – советовала что-то.

С 19-го на 20-е число ночью начались схватки (21-е число было окончанием 42-й недели). Началось всё часов в 20/21:00 вечера. Изредка, они вполне могли быть тренировочными. Я легла спать и поставила будильник на 01:00 ночи, чтобы вдруг не проспать😂. Встала и решила, что можно ещё прилечь, но поняла, что не смогу и что есть уже стабильность в схватках (примерно каждые 15 минут). Я покушала приготовил ась и в 2 ночи разбудила маму и позвонила дедушке, чтобы пришел и посидел со старшей дочкой.

В 03:00 мы с мамой поехали в роддом. В 03:20 были на месте. В 04:45 я держала ребёнка на груди.

Что поместилось в этот отрезок времени с 03:20 – 04:45?

У меня завели в отделении я переоделась и ответила на вопросы. Легла на осмотр к врачу (ультразвуковой и вагинальный ). Далее в кровь из вены и анализы на препараты.

Я приехала с раскрытием 7 см. Далее род зал. Все время у меня была одна техника Painrelief – я гортанно с вибрацией пропевала гласные и сжимала в руке острый предмет – гребешок для волос. И ещё такой резиновый бублик, чтобы качать руки. В родзале я попросила fitness ball.

До 10 см меня быстро раскрыло. Доктора осмотрел и предложил разорвать околоплодные воды и тогда мы приступим к потугам. Я согласилась. Боль первой потуги было настолько сильной, что я потеряла контроль и впала в панику. Хотела развернуться со спины на четвереньки (в позу собаки ), а вместо этого сползла от боли с кресла и схватилась за ногу врача.

Еле собравшись силами я вернулось на место. Доктор привел меня в чувство и я синхронизировалась с потугами. Тужилась на четвереньках, за пару потуг ребёнок почти вышел. Немного не хватило силы и меня перевернули на спину, попросив ещё дотужится самой. Ребёнок вышел.

Родилась моя доченька. 4 кг 150 г, без единого разрыва. Потом плацента. Потом любовь.

Йоанна, спасибо тебе!

Родила съм се по естествен път и винаги на рожденния ми ден майка ми ми разказва как е започнало раждането ми и кога са започнали болките ѝ. Винаги ми е било интересно да я слушам и може би това до някаква степен ми е повлияло и ми се е приискало и аз да имам своята история, която да разказвам на моето дете. Пишейки тези редове започват да текат сълзи от щастие…

Нека да послушаме малко музика.

Музиката, която усетих, че напълно ще отговаря на вълненията по време на раждането на моето дете – Бохемска рапсодия ❤️

Една сутрин, докато бях бременна си лежах в леглото и прочетох статия, в която се разказваше, че е хубаво да пускаме музика на плода. Незнайно как (не помня) съм решила да пусна Queen и точно на Бохемска рапсодия приближих телефона до корема. От тогава винаги щом чуех тази песен нещо ме жегваше – динамиката и обратите в песента ме караха да си представям раждането на детето ми и по-точно нормалното му раждане. И винаги плачех от щастие, защото си представях един перфектен финал…така и стана!

Първите акорди на песента – вдъхновяващи и нежни загатват за предшестващата еуфория…

Всично започна точно така – спокойно, “на шега” и точно, когато трябва, без излишен стрес. Един следобяд, 13 дни преди термин усетих нетипично изтичане на течност. Мислех, че само ще ида на преглед, но за всеки случай реших да вземем багажа за болницата.

Било е правилно решение!

Още по време на прегледа водите ми изтеко и стана ясно, че оставам! Беше около 15:30ч след обяд. Нямах никакви болки. Настаниха ме и започна чакането… Вечерта към 20ч след прием на медикамент започнаха контракциите. Дишане, разхождане и пак дишане! Хващах се за леглото и стисках, леко приведена, полюшваща се. Тук се сещах за препоръките на Йоанна – да се поклащаме, да издаваме гърлени звуци

Издържа се, минута болка – около две минути почивка.

Това бяха единствените болки, които усетих по време на раждането, тъй като бях решила да искам епидурална упойка. Това беше много добро решение!

Напъните продължаваха, а бебето не излизаше. Започнах да се изморявам и да не ми стига въздуха за напъване.

Не се отказвах!!!

Поставиха ми кислородна маска. След раждането разбрах, че тя била за бебка, да й достига повече кислород. Лекарката ми не се издаде, че тоновете са взели да падат, за да не ме изплаши. Наложи се епизиотомия – нищо страшно.

Малко след това събрах сили и дадох всичко от себе си, само и само да не се стигне до секцио! И ето!!! Никога няма да забравя тласъка, който усетих! Моментът, в който бебка се изстреля навън!

Няма такова облекчение, радост, еуфория, гордост, че съм успяла да се справя!

През цялата бременност говорех на бебка, че е умна и знае кога ще дойде моментът да се роди. Точно, когато е готова! Така и стана!

Възстанових се много бързо. Седмица след раждането започнах да опознавам тялото си чрез леки упражнения. Исках да разбера къде ме боли, къде съм схваната. Положението изобщо не беше толкова зле, колкото си мислех!

Вече два месеца и половина след раждането съм активна, правя си крос с количката в морската градина и правя упражнения. Още един плюс на нормалното раждане е, че бебето веднага беше сложено на гърда. Кърменето стартира с лекота, така и продължава!

Когато ме попитат как мина раждането казвам, че това беше най-хубавото и вълнуващо преживяване в живота ми! Бях в добри ръце при д-р Елена Димитрова и акушерката Хриси от Майчин дом Варна, които ми вдъхваха кураж и сили! Благодаря им от сърце

Когато забременях започнах по-активно да се интересувам от самите детайли за раждането. Исках да се информирам от полезни източници, личен опит и истински истории. Моят основен стремеж беше естественото раждане, смятайки, че така е отредено да бъде, освен ако няма сериозни индикации за друго.

Така попаднах на Фейсбук групата Раждане във Варна: информиран избор и подкрепа на “Сърце до сърце”. Прочетох и за организирането на курсове за подготовка за раждането заедно с участието на партньора.

По време на бременността всичко се развиваше нормално и след изкарването на курса при Йоаннa и съставянето на план за раждане, бях готова за това изживяване. Тъй като се следях при лекар, който не израждаше към този момент, трябваше да намеря такъв – привърженик на естественото раждане.

Във Варна има много лекари-гинеколози, но от разкази на близки и познати, определено научих имената на тези, които отговарят на моите изисквания. Въпреки това до средата на осмия месец още не бях ходила на консултация при израждащ лекар, поради различни колебания. За мен приоритет беше да си паснем по мнение и отношение.

Като цяло си бях решила, че искам да раждам в СБАГАЛ „Проф. д-р Димитър Стаматов” (АГ болницата). Бях си набелязала въпроси, които да задължително да коментираме с лекаря. Ходих на две консултации при специалист там, но така и не успях да го попитам нещата от списъка ми.

От няколко места получих добри отзиви за д-р Нешев, работещ в МБАЛ “Света Анна – Варна” АД (Окръжна болница) и реших да отида на преглед и при него. Пренебрегнах чисто лични съображения относно факта, че е доста млад – почти на моята възраст, макар че аз вече не попадах в категорията “млади” :D.

След прегледа и разговора с него бях решила, че това е докторът, на когото да се доверя. По време на следващите консултации успях да обсъдя с него всички мои разбирания, въпроси и притеснения. Най-много ми хареса това, че той е супер човечен, предразполагащ и откровен.

Тъй като по препоръка на лекаря, който ми прави фетална ехография, терминът ми беше изместен с около 9 дена по-късно, една от основните ми тревоги беше дали израждащият ме лекар ще ме “изчака” до и след термин. Както знаете, лекарите си следят по схема терминът според последния цикъл, който при мен е нередовен и удължен. За мен той не можеше да се счита за конкретна отправна точка при изчисляването на датата за раждане. Д-р Нешев се съгласи и ме увери, че ако всичко е наред, може да ме изчака до една седмица след датата на термина по документи, което за мене беше голямо облекчение, защото не исках да бъда подложена на индуцирано раждане.

И затова при мен водещият фактор при избора за раждане се оказа лекарят, а не болницата.

Спрямо променената дата, терминът ми беше на 03.08.2021 г. До последния ми преглед, който беше на 02.08. имах само 2 см разкритие, което си беше така от около седмица и нямах никакви други индикации за раждане. Бяхме се разбрали да чакаме най-малко до 07.08.

На 02.08. срещу 03.08. през нощта получих силен спазъм (явно контракция), но беше единствена и след това си заспах отново. На другата вечер пак получих такава контрация и си помислих, че просто ще мине, но сякаш нещо ми замокри и реших да отида до тоалетната.

Когато станах разбрах, че започват да ми изтичат водите. Беше към 4:30 сутринта. Викам си: започва се и леко се притесних, но реших да не събуждам приятеля ми. Отидох в другата стая и отворих книгата на Олга Дукат, за да прочета за изтичането на водите и да си следя.

Знаех, че трябва да са бистри, като те бяха такива и не изтичаха наведнъж, а постепенно. Болки нямах поне 3 часа или поне не си спомням да съм имала или не съм ги усещала. 🙂 По някое време започнаха леки контракции, но търпими.

Д-р Нешев ми беше казал да му се обадя, ако в рамките на половин час съм намокрила 3 ежедневни превръзки, което се случи сигурно до 06:00. Но аз така и не се обадих, докато не започнаха по-леките контракции и бях “сигурна”, че ще се ражда на този ден :D. Пък и не исках да му звъня по тъмни доби (мои си размисли)…

Звъннах му едва към 09:00ч. и му разказах как са нещата. Разбрахме се, че след като водите са бистри и аз се чувствам добре, мога да си стоя вкъщи. Каза ми да отида към 12 на обяд в болницата, ако дотогава съм в “поносимо” състояние. Така и стана – контракциите започнаха да се засилват, а имаше и зацапване с кръв във водите от време на време.

Записвах си контракциите, но така и не хванах да стават регулярни. Спрямо моите очаквания за контракциите се бях настроила да използвам схемата 5:1:1, за да тръгна към болницата. През времето вкъщи си гледах плана за раждане и прилагах различни дейности по разсейване. Движението ми помагаше най-много да се справям с болката по време на контракциите.

Когато те се засилваха използвах фитнес (гимнастическа) топка. Сложих последните неща в багажа и тръгнахме към болницата, като бяхме там вече чак към 13:00. Попълних документите и бях приета, като се установи, че имам 6 см. разкритие.

Не можех да повярвам!

Бях още по-надъхана да издържа останалото и да родя естествено. Д-р Нешев ми предложи да ме сложи на окситоцин, за да минат по-бързо предстоящите болезнени контракции и да имам сили за напъните след това. Веднага започнаха колебания от моя страна – нужно ли е това, защо сега… но се доверих.

Това, което не ми хареса е, че трябваше да съм стационарно позиционирана през това време и не можех да се разхождам. За сметка на това си носех слушалки да си пускам музика. Информирах своевременно приятеля ми по телефона какво се случва. А за разконцентриране при болките стисках една стрес топка и едно малко гребенче (отново от наученото от курса при Йоанна).

На мен това ми помогна да не се концентрирам върху болката, а да насочвам вниманието си към нещо друго. След известно време д-р Нешев ме провери за разкритие и с изненада за мен с беше вече цели 8 см. Тогава ми предложи да ми сложат някакви спазмолитици за облекчаване на болката. Аз отново задавах въпроси, но ми каза, че по-късно ще е късно и затова потвърдих.

Започнах леко да се замайвам от тях, но това ми помогна да си почивам след всяка силна контранция, чак се унасях за секунди. Не след дълго бях вече с 10 см разкритие. Преместих се на стола за раждане (магарето), на което бях полулегнала позиция и можех да си хващам коленете. За мен на това магаре си беше окей и не чувствах дискомфорт.

Напъвах по време на контракциите, както ме навигира едната акушерка, а д-р Нешев беше плътно до мен по това време, като ми обясняваше също как да дишам и как да напъвам правилно. Бях в съзнание и се опитвах да следвам съветите им, защото вярвах, че ми дават правилни насоки. Честно казано обаче не помня колко време са били напъните. Но не мисля, че е било повече от 15-20 минути.

И така на 04.08.2021 г., в 15:45 ч. се появи моят първороден син Йоан, 3160 гр. След като бебчо излезе почувствах облекчение и разбира се огромно вълнение да зърна малкото човече.

Искам само да отбележа, че спрямо видеозоните и наблюденията през последния месец и следящият и израждащият ме лекар ми бяха казали, че се вижда, че бебчо има доста голяма глава. Смятаха, че ще ми бъде трудно. Въпреки това след като се роди се оказа, че обиколката на главата му е съвсем в рамките на нормалното. Явно е бил застанал така, че е изглеждала по-голяма.

Беше ми направена епизиотомия, но аз дори не съм усетила. След което д-р Нешев трябваше да ме зашие, което въпреки обезболяването си беше доста неприятно. Дори бих казала, че самите напъни при раждането бяха по-леки отколкото самите шевове. Поне такива бяха моите усещания и спомени от това.

За да ме разсее по време на тази процедура, д-р Нешев леко ме укори, че не съм спазила препоръките му да се обадя по-рано за изтичането на водите, но въпреки това ме подкрепи в избора ми. А това, че ми го каза чак след раждането още повече затвърди положителното ми мнение за него. Бих искала да отблежа, че по време на престоя ми в болницата, всеки ден, в който той беше на работа идваше да провери как сме с бебо.

И така, според моя план за раждане се бях настроила да родя с наличието на епидурална упойка в случай, че вече нямам сили и без окситоцин, а то се получи точно обратното, за което не съжалявам.

Сещайки се за раждането днес, бих го описала като несравнимо преживяване, носещо със себе си приятни емоции. Може би защото при мен целият процес се разви добре и спокойно. И както казват хората, сякаш болката се забравя и остава само споменът за едно неповторимо изживяване – да дариш живот.

Заслуга за положителните емоции от раждането отдавам първо на себе си – за вярата и силата на духа, на д-р Нешев – за отношението и сърдечността, на Йоанна – за правилните насоки и отзивчивостта, на мъжа до мен – за куража и подкрепата, на моите близки приятелки, родили преди мен – за съветите и споделения опит!!

Благодаря на Господ, че позволи да се случи по този начин и на моята майка, която ме подкрепя отвисоко и бди над мен!

Бих искала да насърча всички бъдещи майки да вярват в себе си и да влязат в родилната зала с позитивна нагласа, защото най-хубавото предстои!

Хареса ли Ви разказът на Александра? Още разкази за позитивно преживяно раждане можете да прочетете тук.

Ако сте бременна или планирате бременност, абонирайте се за бюлетина на „Сърце до сърце“ за още идеи, информация и вдъхновение.

Аз съм щастлива жена на 27 г. с невероятен съпруг и две прекрасни дечица! На 23 г. забременях с първото си дете, желано, осъзнато и слава на Бога от раз!

Бременността ми не мина леко:

Лежах поне 5-6 пъти за задържане и други проблеми. Но всъщност не се стигна до усложнения и въпреки лежането до началото на 9-ти месец, аз и бебчето стигнахме до заветния ден, в който всичко е като по учебник. Раждането ми започна напълно естествено, спонтанно и много бързо, два дни преди предвидения термин! 

Сега се връщаме малко назад, седмица преди да родя, когато болницата, която бях избрала се затвори за ремонт. Трябваше да родя в АГ или Майчин дом Варна. Предпочетох да е в АГ с избор на екип и да си вържа гащите с ВИП стая, заради доста тежките разкази за условията, които бях чула от други жени раждали там. Четох, четох, нямах време и се спрях на д-р….. няма да кажа името му тук! Не мисля, че е редно, а и други жени са доволни от него, има кой да съди и отсъжда! Но не и аз! 

Направихме първи преглед при въпросния лекар и се установи, че бебето е в супер позиция, тежи около 3,400гр. и има още около 10 дни до термин. При прегледа за разкритие леко се притесних и помръднах. Подчертавам, не съм пъшкала, охкала, леко помръднах, защото усетих болка. След това лекарят ми заяви, че съм много страхлива, бебето е голямо и НЯМА ДА МОГА ДА ГО РОДЯ и разбира се да помисля за секцио!

Колко познато, нали?

Аз отговорих, че е нормално да ме е страх, както всяка друга жена. Но желанието ми категорично е естествено раждане, щом няма никакво МЕДИЦИНСКО ПРОТИВОПОКАЗАНИЕ (с големи букви е, защото и с това се спекулира прекомерно за щяло и нещяло). 

И продължаваме напред…

Следящата ме АГ също ме навиваше за секцио и чух ужасни неща за естественото раждане! Но, има едно ГОЛЯМО НО. Аз имах на кого да вярвам повече от всякога! Макар и вече покойна, майка ми е родила 3 деца (аз съм номер 3) напълно естествено, без упойка и никога от нея не съм чула, че е било ужасно!

Тя може, и аз мога! За миг със съпругът ми не се поколебахме!

И така, на 9.06.2018 г. (с предвиден термин 11.06.2018) около 4-5 часа сутринта се събудих от кратка, силна контракция, но реших, че има накъде повече и си легнах. След няма и 10 минути обаче се повтори същото. И така след 30-40 минути вече ми се насълзяваха очите при всяка контракция!

Пропуснах да кажа, че щом чукнах 9 ти месец започнах да вървя като луда, защото се чувствах добре и вече знаех, че бебето е доносено и готово за срещата ни.

Връщаме се на 9 ти, когато съпругът ми се събуди и като видя как тихо си ридая, но съм доста спокойна, ми каза: “…мисля, че започва и е време да се обадиш на доктора!”

Още 30 мин. чакахме и засичахме и контракциите. Ставаха все по-силни, продължителни и сякаш процесът напредваше страшно бързо! Звъннах на доктора и той каза, че 7:30 ще ме чака в приемния кабинет. 

Бяхме толкова спокойни, като за първо раждане, съпругът ми разходи кучето, а аз влязох да се къпя и хоп, тапата ми падна… Казах си, хайде, само водите останаха. Усещах, че всичко е много близо! Вълнувахме се, дори се майтапихме да не изцапам колата с води, доприготвихме се и тръгнахме за болницата. Вече се превивах на всеки 5 минути. В момента, в който доктора ме видя, каза:

“Ти раждаш!”

Приеха ми документите, качих се за преглед. Провери ме за разкритие и отсече: имаш пълно разкритие, ти раждаш, влизаме за секцио…Но чакайте малко, какво секцио защо? Кажете ми каква е причината, попитах аз. Тясна си, това голямо бебе, страхлива си, не, не можеш да го родиш. Влизаме веднага за секцио. Дори преди другото, уговорено такова, което беше точно за този час.

Станах и вървейки към родилна зала, отидох да прегърна съпруга ми. Казах му, че не искам секцио, че ме е страх, но той беше блед като платно. Не можах да му обясня, че няма медицинска причина да ме режат. Аз на 23 години, здрава, спортистка, спокойна, въпреки че знам какво изпитание ме очаква, веднъж не казах ‘страх ме е, искам секцио’!

Влязох в родина зала, седнах на кушетката и анестезиологът ме пита каква упойка искам. Разясняваше ми всичко, а аз се чувствах като в капан! Вече усещах и напъните… Лекарят толкова бързо се приготви и отсече: “Няма как да избира упойка, тя ражда! Приспивайте я и да вадим бебето!…”

Събрах сили и станах. Казах: “Но, моля ви, аз не искам секцио, каква е причината?” Усещам как бебето ме натиска, усещам този уникален процес – раждането! Той повиши глас и каза, слагайте я бързо… отново легнах и пак казах, че не искам секцио…

От там, знаете какво се случи… Бях приспана. Да, не ме приспаха, а бях приспана. Ей така, без да знам защо, усетих, че просто няма никой друг с мен. По-точно всички са срещу мен или поне не са срещу доктора.. Целият екип гледаха в ступор нашия спор и също недоумяваха какво се случва… 

Забележете: не измериха тонове на бебето, не са ме гледали на ехограф. Реално дори не се знаеше всичко, което трябва да се знае преди едно раждане, каквото и да е то! 

И тук вече следва тежката част.

Чувствата на една млада, здрава жена, която само иска да има избор. Иска да бъде подкрепена, иска да знае защо се случва това с нея, защо някой решава съдбата й! Чувствах се НАСИЛЕНА, ПОСЕЧЕНА, СКОПЕНА от привилегията да бъда жена и да изпитам най-красивата болка! 

Не спирах да се питам защо се стигна до там. След раждането се опитвах да се успокоя с това, че сме живи и здрави, да се фокусирам над прекрасната си рожба! Но горчивината от насилието и жертвата, която бях дала, всичко, което се случи с мен, беше подсъдимо! Два дни плаках и накрая просто се примирих.

Със спокоен тон попитах отново лекаря имало ли е наистина причина за секцио, че баща ми е доктор и иска да знае каква е тя. Но отговорът беше все така хаотичен и неясен… Клишетата на 21 – ви век… Тясна си, бебето е голямо.

ТИ НЕ МОЖЕШЕ ДА ГО РОДИШ ТОВА ДЕТЕ!

Минах дълъг път след това. Плаках нощем, омерзението беше по тялото ми, в психиката ми! Детето ме държеше. Все пак не исках да съм неблагодарна към Бога, не към някой друг! Молех се да забравя, да приема, да продължа напред… Но сякаш отнемането на женската ми мисия беше нещо символично и смазващо!

Обаждах се по съдилища, питах какви са процедурите, намерих организации и т. н., изчетох много! Накрая установих, че срещу лекаря има доста заведени дела! Въпреки всичко, аз знам, че да си лекар е ужасно трудно. Това е мисия, свързано е с куп лишения и неуморни, понякога сливащи се работни дни! Поставям се и на мястото на този човек – лекар! Аз самата съм от лекарско семейство, обаче и знам каква е цената, но знам и каква е каузата! Или се отдаваш и приемаш лишенията, за да бъдеш полезен или прекратяваш дейността си, щом е непосилно за теб!

Времето минаваше. Гледах дъщеря си с толкова любов, кърмих я доста дълго (2,6 г.), което много ми помогна да се почувствам пълноценна майка и някак да залича огорчението от раждането. Създадохме невероятна връзка и се наслаждавам на всеки ден с нея!

Тук ви благодаря, че изтърпяхте половината разказ и по-точно по-трудната част! Защото сега следва 180 градусово завъртане и разказът за моето чудо и пътят към мечтаното и полагащо ми се естествено раждане!

Един ден дъщеря ми ме спря на вратата с думите: “Мамо, ти имаш бебе в корема, аз го виждам и чувам!” Останах на място. В ръцете си държах багаж и просто го пуснах на земята. Не знаех какво да кажа и след няколко секунди на абсолютен блокаж я попитах как така и от къде знае това…

Имахме един опит със съпруга ми, но не очаквахме да стане така бързо, тъй като преди 2 месеца бях преминала през гинекологична операция. Но в края на деня просто отидох до аптеката и след няколко часа видях светкавично появяващи се 2 черти. Беше толкова блага вест, дошла ни като истински подарък, отново желано бебе, което сякаш е дар от Бог! 

И ето че започнах да чета за ВБАК.

(бележка от Йоанна: ВБАК е директно зает от английски акроним, който означава нормално раждане след Цезарово сечение. Повече за спецификите на ВБАК можете да научите тук).

Още докато дъщеричката ни растеше, бях чула за този абсолютно възможен вариант и просто знаех, че някой ден ще опитам! Трябваше да търся възможностите за България и евентуално за Варна, града, в който живея.

Първо попаднах на Олга Дукат, чиято история прочетох и просто ѝ се доверих, защото разбрах, че тя има мисия в този живот и именно нея изпълнява! След това се спрях на двама лекари във Варна, като единият е вече доказан специалист, а другият е малко по-млад лекар. И все пак интуицията ми винаги ме е водела и отново реших да й се доверя.

Избрах Доц. Славчев, а дори не бях чувала дали води ВБАК. Просто още от първата ми бременност мислех да се запиша при него, но не се случи. Така или иначе и да бях избрала него първия път, както споменах по-горе, родилното на Света Анна затвори врати за ремонт малко преди моето раждане. 

Записах час за първи преглед и се надявах доцентът да ме приеме, защото графикът му е препълнен (и има защо). Прегледът мина нормално. Не питах веднага за ВБАК, защото реших, че не е дошло подходящото време, но пък бях успешно записана за следене на бременност при Доц. Славчев. След това направих една консултация с Олга Дукат, която беше като моята изповед, като обръщането на палачинката от “ДАЛИ ЩЕ МОГА” до

“АЗ ЩЕ УСПЕЯ”!

И тук е момента да кажа: Олга, благодаря ти! Наистина знам, че имаш невероятна мисия и си избрана за това, което правиш! 30 минути видео връзка отговориха на всичките ми въпроси. Погледите, реакциите и информацията ѝ бяха истински, преживяни, достоверни и някак разбиращи ме! Мен, недоразбраната, наранената женска душа на една обикновена млада жена, мечтаеща и нуждаеща се от шанс за естествено раждане! 

И така започна историята на моето чудо!

С вярата вдъхната ми от Олга и след това от срещата с моя ангел Доц. Славчев! Този ЧОВЕК, защото той е на първо място е един невероятен човек, ми вдъхваше толкова спокойствие с присъствието си, думите си, кратък и ясен. Винаги отговаряше адекватно и отдадено на въпросите ми. Преглед след преглед, чувах само: “тук всичко е наред, всичко е супер, браво, нещата вървят добре” и подобни малки, кратки изречения, КОИТО МИ СТИГАХА! Защото точно от това имах нужда!

Бременността не е нещо, което може да бъде обяснено. Никога няма да ти стигне времето, ако започнеш да задълбаваш във всяка подробност! За мен това е естествен процес и просто се наслаждавах на леката и спокойна бременност, благодарение на доцента!

Около 4-5 ти месец на една от консултациите си поговорихме за предишното ми раждане и със сълзи на очи разказах накратко какво се е случило. Доцентът не беше в точното настроение този ден и дори леко го помрачих с моя негативен разказ, който той явно беше слушал до болка от много жени… Каза, че това е подсъдимо и не може да си обясни как се е случило предположение, че имам перфектен статус, за да родя по естествен път успешно. Но с всяка следваща консултация, комуникацията ни ставаше още по-приятна и дори приятелска.

Усетихме доверие един в друг.

Той в моята вяра, хъс и непоколебимост, че ако всичко се подреди правилно просто ще успеем да родим нормално. А аз в неговия професионализъм, отдаденост, човечност и спокойствие, което толкова много търсих след психо атаките от предходното ми раждане! Всеки път го питах: ‘докторе, нали ако всичко върви така добре ще опитаме’. И той всеки път казваше: ‘разбира се и не само ще опитаме, а мисля и че ще успеем, просто няма причина за секцио!’

Прегледите ми бяха изпълнени с вълнение. Ходихме заедно цялото семейство. Влизахме задружно в кабинета, а той само ни кимваше и ни посрещаше с усмивка. А колко ли умора се крие зад нея, само той си знае! 

И така, докато не настъпи 9 тия месец, вече с голямо коремче, наближаващ финал и ново начало! Говорихме все по-подробно за какво ще следим. Около 20 ти ноември (с термин 3.12.2021), доцентът ми направи първи преглед за разкритие и просто, за да види какви са моите пропорции и т. н. След прегледа попитах някои неща и всичко ми беше обяснено. За първи път не се страхувах от гинекологичен преглед. Защо ли? Защото просто вече имах доверие в моя лекар! Знаех, че няма да бъда предадена и двамата вървим в една посока! Установихме и 2 см. разкритие, които явно бяха резултат от леките нощни контракции напоследък. Каза ми и че ако така получавам разкритие плавно, леко, преди същинските контракции ще е още по-добре за състоянието на белега. И само повтаряше, от теб искам само да вървиш!

Аз не се спирах!

Бях изключително дейна до самия финал на бременността. Тренирах през цялото време. Хранех се изключително добре, без желание за никакви вредни храни. Просто се бях отпуснала и отдала на естествените събития. Нищо не беше на всяка цена, а просто знаех, че ще се случи! Визуализирах го непрестанно. Говорих на бебчето и му давах кураж, че заедно ще се справим, че вярвам в него.

На 27.11. бях на рутинен преглед. Докторът не ме провери за разкритие, защото все още нямах регулярни контракции, а само нощните продължаваха и прогресираха. Повика ме в понеделник отново на преглед. Каза ми: подготви се, че от тук нататък ще следим по-честичко за разкритие. Та, кой лекар разбира, че жената има нужда да се нагласи за тези прегледи, кой лекар изобщо се опитва да разбира жената… да я уважава! Е, явно има и такива ЛЕКАРИ, като Доц. Славчев. Уважаващи личността ти.

Дори на единия преглед със съпруга ми си размениха няколко реплики… Съпругът ми му каза, че съм силна и че е сигурен, че ще издържа и ще се справя! А доцентът му отвърна: ‘а те жените са много по-силни от нас! Преминават през такива болки и успяват да ги преодолеят’… В този ден си тръгнах с насълзени очи от щастие, че двама мъже, в момента най-важните за мен, просто ми ВЯРВАХА! 

Връщам се пак след лирическото отклонение, сякаш не искам този разказ да свършва, дано не съм ви досадила, а успея да ви докосна! Както аз бях! Ииии в понеделник на 29.11 установихме суперските 3,5 – 4 см. разкритие! Вярно, последните 2 нощи бяха с малко по-силни, но не регулярни контракции! Вече дори имаше леко изтощение в мен, защото макар и леки, нощните контракции бяха почти през целия 9 ти месец! В сряда, 1.12, отново бях на преглед и вече имах 5 см. разкритие.

Да, но докторът имаше план, който за моя глупост първо не исках да приема! Той ми каза, че е мислил и е взел решение да ме повика на следващия ден в болницата за прием, тъй като е на редовна дневна смяна. Щеше да бъде с най-добрата акушерка и екип от лекари, на които може да разчита, ако се наложи. Ще спукаме водите и тъй като бебчето си беше много надолу, до обяд с няколко разходки ще родя!

Това звучеше толкова невероятно! Като чудо… нормално беше първоначално да не повярвам! Но Доц. Славчев има много повече опит от мен с ражданията и беше редно да му се доверя! Споделих му, че този план ме притеснява, не исках да забързваме нещата, исках да чакаме естествеността да се случи, но докторът се обоснова и въпреки всичко каза, както решиш! Това е моето мнение и желание, защото искам да бъда на твое разположение, да проследим всичко с пълни сили и да успеем!

Приех, благодарих му, защото той наистина беше помислил за мен. За моя случай, за евентуалните пречки, беше преценил напредването на раждането, възможностите ми! А неговият график е изключително натоварен. Освен, че е изключително добър израждащ лекар, той прави и гинекологични операции и води бременност! Само един истински отдаден лекар може да издържи това натоварване и все пак да не спира да изпълнява истински клетвата си.

Дядо ми беше лекар, професор по кожни болести, преподавател, доктор хонорис кауза и от личния му пример знам как изглежда и как се държи и каква е цената да бъдеш ИСТИНСКИ ЛЕКАР! 

На 1.12 съпругът ми си остана вкъщи. Аз имах странни усещания и болки, сякаш раждането вече се случва! Бях притеснена, обаче, дори леко разколебана, защо ли… Цяла нощ не спах и със съпруга ми решихме, че ще говоря още веднъж с доцента и ако преценим няма да бъда приета в този ден (2.12), а ще чакаме.

И вече в болницата отново се проведе същият разговор от вчерашния преглед. Аз притеснена, а Доц. Славчев спокоен, усмихнат и този път още по-непоколебимо, но не и задължаващо ми каза: Ти решаваш! Не искам да те притискам! Но искам да знаеш, че за мен е важно да успеем!’ Че може довечера да ми се обадиш през нощта или по друго време, в което аз израждам или оперирам и просто да се разминем. Просто мисля, че трябва доверието да е взаимно. Ние не сме на нечия друга страна, аз и екипът сме НА ТВОЯ СТРАНА!

И тук всичко приключи.

Казах му, прав сте! Не знам защо изобщо се поколебах и за миг дори Ви обидих с недоверието си! Защото, знаете ли, да, ние имаме желания, но и лекарите са ХОРА! Те също имат емоции, преживявания, дори и горчив опит. Но въпреки всичко те са там за нас (поне някои от тях) и за сметка на личния си живот, който на всички ни е безценен, те успяват да практикуват професията си! Имах ангел за себе си, а именно Доцент Славчев!

А датата 2.12 е и рождената дата на дядо ми – Проф. Д-р ДМН Златко Й. Пенев. Сякаш вселената ми пращаше всевъзможни сигнали, че това е моят ден. Изведнъж почувствах отново спокойствие, непоколебима вяра и не просто се надявах, че ще се случи. Аз знаех, че ще успеем заедно с доцента и екипа на болницата!

До към 10 часа оправяхме документи и в 10:30 пук, мехурът вече беше спукан! Безболезнена процедура, водите трябваше да изтичат контролирано, всичко траеше около 5 мин. и след това измерихме тонове. Моят момент, който бях очаквала не 9 месеца, а повече от 4 години вече беше тук!

Бях отдадена на случващото се, бях приела болката като мой приятел, очаквах я с нетърпение, защото тази болка щеше да донесе рожбата ми! Щеше да сбъдне мечтата ми!

За мен това е да си жена. Осъзната, отдадена на мисията да дадеш живот, дори и с цената на своя!

Контракциите започнаха и вече станах да се разхождам, както ми каза доцентът. А в стаята, в която следяхме тонове и бях временно настанена, бяха още две жени, които бяха родили естествено и толкова ми помогнаха… Окуражаваха ме и ми се възхищаваха как се справям, колко съм спокойна.. Повтаряха само, че ще успея!

Персоналът на болницата беше невероятен – приятели на раждащите жени. Отделението кипеше от живот, беше пълно и сякаш грееше със собствена светлина. Времето беше топло, слънчево, просто един невероятен декемврийски ден!

Пратих само 2 кратки клипчета на съпруга ми от моментите на контракции след вече установени 9 см. разкритие, просто защото искахме и той да е с мен, поне малко да го докосна до магията…! Видеото показваше стичащите се сълзи по лицето ми от БОЛКИТЕ НА ЖИВОТА, както и жест с палец нагоре, защото аз ще успея.

Всички ние, замесените ще успеем!

Не спирах да вървя и да дишам. И ето че вече напъните бяха факт, на третия напън едната акушерка направи последен опит да ме попита дали искам някакво обезболяващо (не знам какво могат да слагат в този момент, но вероятно има нещо лекичко, което е позволено), но аз категорично отказах. Доцентът дойде и само ме попита: ‘готова ли си’, а аз категорично отвърнах, че съм! 

Ех, този спокоен, благ поглед… той ми даваше кураж, че щом той вярва, коя съм аз да се съмнявам! Легнах и определено първите няколко напъна се затрудних, просто бях толкова старателна и нетърпелива, че не успях да осмисля как точно да напъвам. А болката беше неописуема, сякаш трябва да преминеш на някакво по-високо ниво на съществуване! Сякаш трябва да се отдадеш на всичко това, да се отпуснеш на процеса, на тялото си, на екипа, който иска най-доброто за теб!

Очите ми са затворени, преодолявайки болката, напъвам с цялото си същество и осъзнавам, че само аз мога да бъда пречката за себе си, за лекаря си, за бебето си! Бебето! То е там и чака заедно да се справим! То знае по-добре дори от мен какво да прави! И след не много напъни в 12:40 ч.

Ноа се роди!

Ето го стои на гърдите ми, прекрасен е! И всичко доби смисъл, а аз отново съм с насълзени очи, докато ви разказвам всичко това! Лично е, много е лично, но е и общо! Това е чудото на моето естествено раждане, на нашето естествено раждане, на вашето такова! Защото всяка жена е различна, но животът идва по един и същи начин – чрез нас!

Изтеглиха Ноа и той тежеше 4060 гр. Не само успях да родя нормално, не само успях да родя ВБАК, но родих и 4 килограмов мъж! И защо се хваля, че УСПЯХ…

УСПЯХМЕ!

Защото при предното ми раждане чувах само ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ГО РОДИШ ТОВА БЕБЕ (3,600 – 3,700)! А това го чуват и много, много от вас! Ако някой ви каже, че не можете, търсете други възможности! Защото всяка жена заслужава да има шанса да изживее мисията на своя живот – да дари такъв!

Благодаря на Бог, че ми изпрати ангели! А на Доцент Славчев ще бъда благодарна цял живот, той го знае, защото му го казах! През цялата ми бременност и раждане беше неотлъчно до мен. Говорихме си, донесе ми шоколад, направиха ми айрян, защото бях изтощена и кръвното ми падаше и се качваше, докато показателите се нормализират.

Какъв човек, какъв лекар само! Той, той и пак той е виновникът за нашия успех! След като на 2.12 му беше четвърти ден на редовна смяна в родилното, на 3.12 беше повикан за естествено раждане с избор на екип! В същата вечер 3 срещу 4.12 беше нощна смяна и изроди 3 жени естествено… и през цялото време идваше и да ме пита как съм!

Видях с очите си какъв подвиг е да си лекар, видях през неговите очи!Благодаря и пак благодаря!

Знайте, мили майки, че можете, защото сте създадени да дарявате с живот!

Хареса ли Ви този разказ? Ето тук можете да намерите още ВБАК вдъхновение. А тук са събрани разкази за раждане във Варна с уважение към жената.

Ако сте бременна или планирате бременност и искате да получавате всяка седмица информация и вдъхновение за раждането, абонирайте се за бюлетина на “Сърце до сърце”.

Ще започна от това, че през 2016г. се наложи да родя първото си дете секцио, поради седалищно предлежание и двойно увита пъпна връв около врата. Въпреки че още в 7-ми месец всичко това се видя, следящият ме лекар (д-р Боян Георгиев) изчака до последно да види дали ще се промени нещо и насрочи дата за секциото едва няколко дни преди термин (да не 2 седмици…не 10дни :)).

Два дни преди насрочената дата за късмет дъщеря ми реши да избърза и тръгна сама. Събудих се от следобеден сън с контракции. Обадих се на следящата ме акушерка да предупредя, че тръгвам към болницата.

Докато пътувах към Майчин дом и докато се събере екипът, преминах през серия от доста силни контракции, стигайки разкритие от около 5см. За съжаление нямаше специалист, който да посмее да изроди бебето седалищно. Когато дойде докторът, извършиха операцията.

Така се роди първата ни дъщеря – точно 4000гр и 52см топчица любов.

Втора бременност

През 2021г. забременях повторно. Много исках да родя нормално и търсех лекаря, който ще сбъдне мечтата ми Един ден случайно срещнах позната, която бе все още бременна с второто си детенце тогава. Тя сподели, че обмисля VBAC (бел. Йоанна – нормално раждане след цезарово сечение) при д-р Мирослав Иванов в “Майчин дом” Варна и ми го препоръча.

Реших да я послушам и си записах преглед при него. Д-р Иванов се оказа изключително адекватен, информиран и асистирал на не един VBAC по време на работата си в Германия. На прегледа прекарах сигурно час във въпроси, приказки и смях с този човек. Да, не просто лекар, а човек с главно Ч – сърдечен, емпатичен и разбран! Търпеливо отговори на всичко и ме изпрати с усмивка.

Разбира се, веднага като дойде момента се записах при него да следи бременността ми. А тя…тя мина безпроблемно. Наближи краят ѝ, а бебето отново вървеше голямо. Това нито за миг не разколеба д-р Иванов. Все пак първата ми дъщеря се роди 4кг. … та той го очакваше.

Само ми казваше, че няма противопоказания и щом го искам, ще се справя. Терминът ми чукаше на вратата, а аз нямах никакви признаци, че ще родя скоро. Д-р Иванов каза, че ще ме изчака до 10 дена след термин и че ме вика на тонове на всеки два дни. Останах за пореден път впечатлена…

10дни след термин!!!

Всеки друг вече щеше да гласи дата за секцио…

Раждането

На 26.10. следобяд падна “тапата”. Вечерта към 20ч. започнаха лека-полека контракциите, като се усилваха постепенно. В 00:00 получих силно болезнена контракция. След 5-6 минути последва втора…трета…

Решихме с мъжа ми да отидем до болницата, за да проверим с какво разкритие съм. Паркирахме пред болницата и какво да видим – няколко коли спрели на аварийни пред нас… Влязохме и се оказа, че в момента раждат още няколки жени по спешност.

Седнахме да чакаме пред регистратура…след около десетина минути слезе д-р Елена Димитрова. Настани ме в един кабинет за запис на тонове, докато се освободи някоя родилна зала… А болките, те бяха вече адски. Едвам дочаках санитарката, която ме заведе в приемната. Там провериха разкритието, бях стигнала околo 5см.

Поисках си упойка…Реших, че е по-добре да пестя сили и да избегна и най-малкия риск от секцио. Докато ми подготвят документацията, разкритието стана 6см и как болеше Най-сетне успяха да ми сложат упойка.

Вече бях “на себе си” и се обърнах към акушерката, която щеше да ме изражда, с молба да отложи максимално клампирането на пъпната връв. Тя се усмихна и каза “Нямаш грижи!”.

Обадиха се на д-р Иванов и той не след дълго дойде…посред нощ! Когато пристигна аз вече бях с упойка и си почивах общо взето . Не можех да повярвам, че не ме боли! Даже се притесних, че всичко утихна.

Поприказвахме си с доктора и по едно време реших, че съм си “починала”достатъчно и станах да се разхождам. Обикалях залата, после излязохме с доктора в коридора, повървяхме малко и изведнъж…

… водите ми изтекоха.

Върнахме се в родилна зала и се качих на магарето. Той се усмихна и каза: “Поемаш въздух, задържаш го, навеждаш брадичка към гърди и напъваш когато ти кажем!” Реших, че ще му се доверя и ще слушам, въпреки, че се бях настроила против дирижираното раждане

Точно 6-7 напъна по-късно, в 04:01ч. се роди нашата втора дъщеричка – 3840гр. и 53см. Сложиха я на гърдите ми и изчакаха пъпната връв да спре да пулсира и я прерязаха. След около 10-тина минути “родих” и плацентата, без стимулация с окситоцин. Докторът уважи и това ми решение.

Благодарение на правилното координиране на напъните от страна на екипа се разминах само с няколко вътрешни шева. След като почистиха и прегледаха Катрин, ми я дадоха веднага и тя засука. Около час стояхме гушнати в залата под наблюдение на екипа.

Думите са малко и най-голямото БЛАГОДАРЯ не стига, за това, което направи екипът за нас. Чувала съм какво ли не за Майчин дом… Да, може да съм имала късмет онази нощ, но всички хора, които бяха с мен тогава, бяха прекрасни и бяха професионалисти! От санитарката, която сама ми предложи вода , до д-р Иванов.

С този си дъъълъг разказ искам да ви покажа мили момичета, че

ИМА кой и ИМА как!

Че раждането на голямо бебе е мисия – възможна, възможна и след секцио. Че има професионалисти, които знаят какво правят и са сигурни в себе си и опита си, до толкова, че да ви предразположат и вас, да вярвате в себе си и да сте спокойни, че всичко, ще бъде наред!

Хареса ли Ви този разказ? Прочетете още вдъхновяващи истории тук.