I gave birth to my first daughter in Denmark. When I found out that I’m pregnant with her, I was in Bulgaria. I went to Maichin Dom to confirm my pregnancy. I was only one month pregnant and the doctor told me that most probably they will do a Cesarean section, because my hips (pelvis) are too small. I decided then that I was going to give birth abroad.

I used to work in Denmark, so I went back there. The first doctor I met wasn’t nice to me at all, he didn’t really like foreigners. But in Denmark midwifes take care of the pregnant women and my midwifes were extremely nice. They worked in a small hospital on a small island, they had no ultrasound or other machines (only Doppler), they checked the position and the weight of the baby with their hands. And at the birth it turned out that they were more exact then the ultrasound 🙂 They gave me a lot of emotional support too and they fought for my right to be in the medical system there, even though that first doctor tried to make this impossible.

I would have loved to give birth with them, but in the last month of the pregnancy my baby didn’t really grow. So, after I went past the due date, they advised me to go to the mainland to a bigger hospital and to start the birth there with a pill called Angusta.

In the hospital, one female doctor did a membrane sweep without informing me about it. That wasn’t very nice, but everyone else was very helpful and kind. I literally fell in love with them during the birth. After an easy vaginal birth they waited for the umbilical cord to stop to pulsate. The father, who was with me all the time, cut it and then they immediately gave me the baby. After that they brought me food and they left us alone a little bit. Then one more last check-up on me and the baby and we were ready to go home.

It was amazing experience to spend the first night with our precious baby at our home, in our bed, together with daddy. I have no words for the happiness we felt. My midwifes- those that had been monitoring my pregnancy, came regularly to check the baby. One month after the birth we came back to Bulgaria.

So, after this wonderful experience, I decided to give birth to my second daughter in Denmark again. We were ready for the trip, all the luggage was in the car already, and then we heard the news that they closed the borders of Denmark and other countries in Europe due to Covid-19. I got scared.

We needed a plan B.

I started to look for groups on Facebook to find some people who could help me have the birth experience I wish for in Bulgaria. First I found ЖЕНИ & АКУШЕРКИ and there they gave me contacts of doulas in Varna. I also joined Раждане във Варна: информиран избор и подкрепа and I got in contact with Yoanna Rachovska. She advised me to go to Dr.Tsonev who respected all my wishes about the prenatal care and agreed to help me have a birth as natural as possible without any unnecessary interventions. And he was the only doctor in Maichin Dom who spoke English, so with whom I could actually communicate.

Then I had to get a midwife, but the one I contacted first was very rude. Thankfully, Dr.Tsonev helped me to change her to Reni, who was very sweet and caring. Since she didn’t speak English, and my Bulgarian is very weak, my boyfriend was allowed to join me at almost every check-up, despite the deteriorating situation with Covid-19. This made the time of the pregnancy much calmer, since I didn’t really like to be in Maichin Dom in general.

I already had the experience from my first pregnancy when they wanted to do a C-section without any reason. And at the information desk, the girls were often rude and everything but informative. They couldn’t give me any official paper about the prices, they said that what was written on their website wasn’t relevant and every time I asked them about something they gave me different information. I felt that they were trying to trick me to pay more. And they managed. When we got the bill at the end, it was much higher then what we expected, even though we had asked about all the details so many times.

I remember one time when they didn’t let my boyfriend in. I was crying while I was waiting for my check-up, because the whole place made me feel so vulnerable. As if they just wanted me to shut up and pay. And as if I didn’t have any right to receive information and make decisions about my own body and about my baby and my birth experience. But with my midwife and at my doctor I felt safe and cared about and heard.

And just when I believed that with their help everything was going to be all right, Dr. Tsonev told me that he would be on vacation at the time when I was supposed to give birth. I got terrified.

I needed a plan C.

But there are not many doctors like him in Varna who are so open-minded, so professional and respect women and support them in their choices – maybe also owing to his work experience from Western countries. I went to talk to Dr. Anna Atanasova, but she didn’t want to spend the time to discuss how I would like to give birth. She just told me to call her when I’m already in labor and that’s it. So I contacted Dr. Zhasmin Kostov, who was nice, but he told me that he was on vacation at the same time like Dr. Tsonev. I didn’t know who else I could ask.

I decided to not make more plans, and just hope that everything was going to be the way it should be. What else could I do? There were new restrictions all the time, it was impossible to plan anymore. No one knew what tomorrow would bring. I hoped that I would give birth after my due date, so Dr. Tsonev would be back. That way, even if because of some new law my boyfriend would not have been able to come with me, I would be with a doctor who speaks English and who I trusted. And if I would have gone into labor earlier I was thinking to just go to the hospital as late as possible and give birth with whoever is there.

Three weeks before my due date, one night I didn’t feel very well and I had some not-so-strong, irregular contractions. But they went away and the birth didn’t start. Every now and then I started to worry or I got afraid of what is ahead of me. But then I just wrote to Yoanna Rachovska or I went to meet her in person and she always made me relaxed and helped me to be positive. She told me what kind of things could make the birth easier. She taught my boyfriend massage techniques to ease the pain during the labor and many more things. She gave me a huge amount of support.

Then time was passing and my due date came and Dr. Tsonev was back in town, yeah!!! After my due date passed, the plan was that I would go every other day to check the heart rate of the baby and see if it would be safe to wait longer for the birth to start by itself. But now Reni went on holiday and I was monitored by another midwife. She was awful.

She didn’t let my boyfriend in. She thought that I was lying about being in the Bulgarian health care system and that I was trying to sneak around and get the examinations for free. And she didn’t really give me any information about my results, which made me worried for my baby. I hated to go to her. And instead of having to be checked every other day, I had to go every day, because the baby was often sleeping during these examinations, so they couldn’t get good results.

I felt that everything was fine with the baby. She had always been like this. If I lay down to rest, she got quiet too – unlike her sister who always started to kick me as strong as she could when I wanted to rest. But otherwise she was active during the day. I was also checked on the ultrasound and they found everything all right. I really really wanted the birth to start by itself. I was so sad and disappointed when last time they had to induce it with the pills. I would have loved to have the experience of a totally natural birth so so so much!!!!

So, every time I had to enter Maichin Dom, I was stressed because I was very scared that they would not let me out and the birth would be induced again. I knew that this new midwife wants to keep me in.

The second day after my due date I had a very exhausting day. I was out in the Sea Garden till 10 o’clock at night with my daughter and her new friend. The day after, the baby in my belly wasn’t active at all. I got worried. Maybe she was just tired too, like me, but maybe there was something wrong with her. I had to go have a check-up to find out. But I just felt so bad around the new midwife… I got physically sick if I was around her. I didn’t want to be monitored by her again. And I knew that if I went to her one more time, no matter what the result would be, she was going to keep me in. However I had to know if the baby was safe or no. So we called a midwife who comes to your home with a Doppler, check the baby’s heart rate and make an examination. But she could have come only in the evening, and I didn’t want to wait so long.

Then my boyfriend told me that the day before he saw Reni going into the hospital. So most probably she was back to work. At the reception when I asked, they couldn’t tell me on which day would she come back. So we decided to go to Maichin Dom, but not to the new midwife, but to try to find Reni. When we got in, I passed the door of the new midwife very carefully, so as not be seen by her, since she was expecting me that day too. It’s good that the room of Reni is a bit sequestered, so I could hide there till she came out.

Then my boyfriend explained to her that I would like to be checked by her, because I don’t feel good with the other midwife. She said that Dr. Tsonev asked that I be checked by the other woman while Reni was on holiday. And in Bulgaria it’s only possible to choose the doctor, not the midwife. But she saw how desperate I was, so she smiled at me and agreed to examine me. The heartbeat wasn’t very good, baby was sleeping again. But when she checked with her hand she said that the baby reacts to her hand so it’s fine.

She consulted a doctor and they decided that everything is good enough and I can go home and she will check me the next day, even though her schedule was full. Wow, such a different experience!!! She explained everything, she gave me advice, she was caring and she payed attention to me. The other midwife just put me in an empty room and left me there and sometimes came in to shout at me if I removed my mask from my nose.

I was happy and calm again.

The next day, the results of the baby’s heart beat were very good. Luckily, because the other midwife started to pressure Reni to keep me in the hospital, but tat way I was free to go one more time. But then the weekend came, and Reni was not working.

When we went to the hospital the next day, it was like a ghost house. We were wandered around for a long time before we could find anyone. It was also a national holiday, the Uniting of Bulgaria, so I think thanks to this I could go home again after the examination, since no one wanted to have extra work this time. The baby was very active again and I was having some contractions too. I talked to Dr. Tsonev and he said that he will work next Monday and he would like to make an ultrasound and then decide if he would induce he birth or no. But he would prefer to induce it.

On Sunday, the results of the heart beat weren’t very good. I think it was because we made love with my boyfriend in an attempt to start the birth. As a result, my belly became very hard and stayed like that all day long. But it made Dr. Tsonev change his mind and he said that he wanted me to go back to the hospital in the evening and take Cytotec to induce the birth.

So that was it, no natural birth again. We thought it was also because Tsonev was on shift the next day, so he had to stay in the hospital all day long anyway. But I didn’t want to put the baby at risk and with the not-so-good heart rates, I didn’t feel that everything was good enough for waiting more. Probably it would have been okay to wait more, but I wasn’t sure. So I agreed to the induction.

But I still had one last chance to not take that pill. I made a mixture that is considered a way to induce birth within 3 to 6 hours. I drank it at 4 o’clock in the afternoon and I had to be back in the hospital at 9 p.m. Just when we arrived at the door of Maichin Dom, I felt that I had to go to the toilet immediately. After I finished my business in the toilet, the contractions started.

I was happy and hopeful. In the hospital they examined me and we had to fill out thousands of papers. We finished with this at 12 o’clock. The contractions were continuing and getting slightly stronger. Even the midwife could see them through my T-shirt.

At 12:30 they brought me the Cytotec and left us alone. But I didn’t take the tablet. I was still hoping that the contractions would get strong enough for the birth to start. I waited till maybe 3 o’clock at night, but nothing happened. The contractions went away totally. So I took the medicine. But the only reaction I had from it was my belly getting very hard and staying like that, just like after making love – after all, in this pill there are the same hormones like in the sperm.

In the morning, Dr. Tsonev came to examine me. I was 4 cm dilated. He though it was from the Cytotec, but it could have been from the contractions I had after I drunk the mixture. Since taking the pill I didn’t feel any pain or contractions, only the hardness of the belly. He did a membrane sweep and said that we would wait for one more hour to see if I continue to dilate; if no, I would be started on oxytocin.

Unfortunately, nothing happened in that hour, so the midwife on duty put me on oxytocin. It wasn’t an easy task for her. Before this, she had already had problems operating the machine for checking the heart rate of the baby. Even when she did find out which button she had to push, she had difficulties pushing it because of long fake nail. Otherwise she was sweet.

After she managed – with the help of Dr. Tsonev – to put me on a mobile oxytocin IV, so I’d still be able to move, nothing happened for like one more hour. They increased the dose every 15 minutes, which I thought was too fast, since I read on the internet that it should be increased every half an hour. I said this to the midwife, but she said that these were the instructions of Dr. Tsonev, so she would do it like this. I had no experience with oxytocin and I’m not a doctor, so I let them continue it like this.

Then painful contractions started, but they were not coming very quickly after each other yet. They were very different from the contractions I experienced at the my first birth. At the first birth, they came like a wave, arriving slowly, getting stronger and stronger, then going away. With the IV oxytocin, the pain was very sharp, arriving from nowhere but super strong and then disappearing in a second. It didn’t feel natural at all. I missed my wave-like contractions, which rocked my body to gently open up for the baby.

I lost interest in the process of giving birth, in listening to my body, because I felt that the things are not in the control of my body anyway. First I went to bounce on the fitness ball, then when I got bored with that, I went to the bed to watch some stupid movie.

More or less one hour passed like this and suddenly, out of nowhere, the bearable contractions turned into unbearable ones. I just wanted to smash my head into the wall from them. When they came, I hugged my boyfriend as strong as I could. Feeling his body close to mine was the only thing which made me survive this part. And while I was hugging him, I was watched from the corner of my eyes the cleaning ladies who were a few steps away from me, observing my suffering. I didn’t understand why they had to be in the room. I also felt huge pain in my vagina, as if it wanted to erupt.

Since it wasn’t my own body producing the oxytocin, I didn’t produce endorfins and other hormones which would have helped me to cope with the pain and put me in an euphoric state of mind, and give me the joy of giving birth (yep, joy, my firth birth was an orgasmic birth, it was nice).

I started to beg to the midwife to turn down the oxytocin, because it was hell like this. She called for Dr. Tsonev. When he came, I was screaming from the pain. He tried to examine me, but the pain was so strong and constant I could hardly open my legs. But when finally he could check me, he said with a bit of surprise in his voice that the head was coming out: a few more pushes and I would have the baby.

But I felt that it was not the time yet. My tissues were not ready, they were resisting and not letting the baby out. I needed more time. I told him too that I wanted the oxitocin to be turned off immediately and I want my own body, my own hormones to work out this birth. He said that he strongly disagreed but we will do whatever I decide. I said turn it off. All these things were happening very fast. I had only around 4 from these super painful contractions.

When I got free from the oxytocin, I suddenly felt the need to get out of the bed. The staff weren’t very happy about this. But I just wanted to run away from them and do the things my body commands me to do.

I didn’t listen to the staff anymore, only to my body and it made me feel free and strong.

But they followed me on my runaway of course. I managed to get to the “donkey” when the next contraction came. They were begging me to sit on it. They were scared that I was going to give birth standing and they won’t be able to catch the baby and she will fall from too high. But I refused to sit on it. It wasn’t the position my body needed.

Then Dr. Tsonev found the solution.

Very fast, he put the yoga mat in front of me on the ground, the fitness ball at the end of it and he told me to kneel down on the mat with my upper body on the ball and he put my boyfriend at the other side of the ball. They tried to apply the warm compress I asked for before the birth. Dr. Tsonev prepared it with my favorite oil, but somehow it didn’t feel good, so I asked them to not do it.

Dr. Tsonev told me to push, but the contractions were still so uncontrollably painful that I couldn’t push hard enough. We tried a few times, and with time, the contractions started to normalize and my tissues felt slightly more ready. My water broke. In the meantime, they tried to monitor the heartbeat of the baby, but this midwife had a hard time finding it even when I was lying in the bed. So in this position, on the ground, on my knees, it was impossible for her. 1-2 pushes later Dr. Tsonev said that it had been like 5 minutes since they had not been able to find the pulse of the baby, so we can try one more push and then he would like me to go to the bed to check if everything was all right.

I got worried for my baby: what if her heart is not beating? So with the support of my boyfriend, who was motivating me to push hard at the next contraction, I collected all my power and I pushed the baby out. Dr. Tsonev gave me the baby (he had to help the midwife catch her because of the unusual position of giving birth).

I must say I didn’t feel the same way as after the birth of my first daughter. Back then, because my body was producing all these mixtures of hormones, I was in another word. Naturally high, I didn’t know at all what was happening around me. I was so much under the spell of this experience and I fell in love with all the midwifes who helped me. And when my baby was finally out, I was so so happy to hold her in my arms. She was so soft and warm and cuddly and perfect, my heart got filled with love.

This time, without my own hormones, my head stayed clear and I was just happy that the baby was finally out and fine and the birth was over. We waited for the umbilical cord to stop to pulsate then dr. Tsonev offered to my boyfriend to cut it. He offered me oxytocin for the placenta to come out faster, but I refused, so he patently waited for it. I was bleeding though, so he asked me to try to push and when it was out, he checked me and sewed me. They measured the baby in the meanwhile.

After the birth I felt very good physically, almost like nothing happened. All in all, it was a super easy and fast birth. It wasn’t the birth experience I wanted, but still I’m extremely thankful to Dr. Tsonev for being so flexible and understanding and supportive and for giving me the freedom of choice. It made me feel very happy and proud about my birth.

I wanted an early discharge from the hospital, to go home to my first-born as soon as possible. But the Bulgarian health care system didn’t allow it. I find this very stupid, because it would have been cheaper for the healthcare system too if they wouldn’t have to pay those days I was forced to stay in the hospital. Me and my baby felt perfectly well, breastfeeding was going amazingly well, there was no reason for us to stay. For my first child this was very hard (and to me too). It was the first time she had to spend 3 days away from me and it took a long time for her to get over it.

It felt good to rest there in the first day, but after that I found it very annoying and disturbing that people came in and out of my room all the time. They were loud, waking the baby up all the time. They woke me up 6 o’clock every morning to check my and my baby’s temperature (I just gave birth, let me sleep!!!!!).

The staff in the hospital must have found me a bit annoying since I wanted to be present at all the examinations of the baby and I wanted to be informed about everything, but they tried to be sympathetic.

Finally, the three days passed and we were discharged and we lived happy ever after.

В българските родилни домове в общия случай се забранява приемът на храна и течности по време на раждане. Някак си и българските жени са свикнали, че това е редно и смятат, че могат да издържат, щом това е в тяхна полза и ги предпазва от усложнения. Така ли е наистина?

Eто какво показа проучването ми на причините за тази практика.

Намалява ли рискът от аспирация на стомашно съдържимо при евентуално прилагане на обща упойка?

За незапознатите с медицинските термини ще обясня, че преди операции, в които се използва обща упойка, анестезиолозите изискват пациентът да не е приемал твърда храна  и течности за определен брой часове, като тези часове са различни за течностите и за храната. Това се отнася за планови операции и интервенции. Когато се планира такава с местна упойка, се препоръчват същите мерки, тъй като се застраховаме за случаите, в които може все пак да се наложи да се премине към обща упойка. Отново се разглежда раждането като медицинско събитие, а бременната/раждаща жена като пациент. Ще се опитам сега да не се съсредоточавам на това, а върху медицинската страна на въпроса.

Механизмът, който се посочва за виновник за повишения риск, е отслабването на силата на мускула, който предпазва връщането на съдържимо от стомаха към устата по време на заспиването при обща упойка. Този риск съществува при всяка една операция по спешност и затова основна част от обучението на всеки анестезиолог е т.нар. „интубация при пълен стомах”, която включва комплекс от мерки за предотвратяване на аспирацията дори при отпускане на този мускул.

Друга основна част в обучението на всеки анестезиолог е при работа с бременни жени след 16 г.с. да се подхожда като към пациент с пълен стомах – с всички необходими мерки. Това е така, тъй като при бременните, особено при жени на термин, гореспоменатият мускул по принцип е по-отпуснат от нормалното, а изпразването на стомаха е забавено и това няма нищо общо с това дали е приела храна или не жената. И все пак, ако стомахът е празен, дали при отпуснат мускул би имало какво да се върне в устата и да причини аспирация? Ами да, в стомаха винаги има т.нар. остатъчен обем стомашен сок, който при бременност и при гладуване даже се увеличава, а какво да говорим при комбинацията от двете.

В медицината, базирана на доказателства, всяко твърдение се основава на научни изследвания и установени на тяхна база насоки за работа в съответната област (в англоезичната литература – Guidelines). В „Практическите насоки за анестезия в акушерството” на Американското общество по анестезиология (American Society of  Anesthesia) в списание „Анестезиология“ (Anesthesiology, V106, бр. 4/ април 2007 г.)  (1) четем:

„Няма достатъчно публикувани данни, за да се направят ясни изводи относно връзката между времето на неприемане на бистри течности и риска от повръщане/рефлукс или белодробна аспирация по време на раждането. Както консултантите, така и членовете на ASA са съгласни, че приемът на бистри течности по време на раждането подобрява комфорта и удовлетворението на майката. Въпреки че членовете на ASA не изказват твърда убеденост, консултантите са съгласни, че приемът на бистри течности по време  на раждане не увеличава риска от усложнения.“

По нататък се казва следното относно твърдите храни:

„Няма конкретно време на гладуване, което да осигурява предпазване от усложнения. Няма достатъчно публикувани доказателства за безопасността на който и да е конкретен период на гладуване по време на раждане.“

И въз основа на това препоръчват 6-8 часа въздържане от твърди храни преди планирано цезарово сечение и изцяло въздържане от твърди храни по време на раждане.

Отчитайки високите енергийни нужди на майката по време на раждане, чието задоволяване осигурява доброто състояние и на майката, и на бебето, Световната здравна организация препоръчва медицинските специалисти да не  се месят в желанието на жената за прием течности по време на раждане (1997 г., СЗО). (Бел. ред. През 2018 година СЗО публикува следната официална препоръка: “За нискорискови раждащи се препоръчва прием на храни и течности през устата по време на раждането.” Повече информация тук.) Американският колеж на сестрите-акушерки (American College of Nurse-Midwives) отново препоръчва окуражаване на жените в нисък риск да приемат течности в съответствие със собственото си желание (7). Американският конгрес на акушер–гинеколозите (American Congress of Obstetricians and Gynecologists) и Канадското обществото на акушер-гинеколозите (Society of Obstetricians and Gynecologists of Canada) също препоръчват свободен прием на течности по време на раждане от жените с нисък риск от аспирация.

Няколко проучвания показват по-голяма честота на повръщането в групата на приемащите храна, без това да влияе върху изхода на раждането, бебето или майката. (Scrutton et al., 1999, USA; O’Reilly et al., 1993, USA)

Видяхме, че всъщност не съществува научно изследване, което да доказва, че въздържането от прием през устата предпазва по какъвто и да е начин жените с нисък риск от усложнения.

А какви са опасностите от лишаване от течности и енергийни източници по време на раждане? Те са същите, както при неприемане на течности и енергия от атлет по време на маратон. Като се има предвид, че разходът на калории при раждането е сходен с този при 80-киломеров поход, можем да си представим колко благоприятно се отразява лишаването на тялото от необходимата за изпълнението на тази задача енергия. Ето някои от възможните последствия:

* Кетоза (кетоацидоза) –  често следствие на гладуването не само при раждащи жени. Всъщност свикнали сме да чуваме този термин когато говорим за диабетно болни, но тя може да се получи при всеки гладуващ организъм. Когато няма достатъчно захари, за да задоволи енергийните ни нужди, тогава организмът започва да разгражда собствените си тъкани, като от разграждането на протеините се образуват кетони, а увеличаването на концентрацията им в кръвта наричаме кетоацидоза. Променя се pH на кръвта – тя става по-киселинна и става по-трудно на тъканите да използват кислорода, т.е. това допринася за по-неефективна работа на матката, както и причинява главоболие, гадене, повръщане, мускулни болки. Не намерих проучвания доказващи влощаване на изхода от раждането или фетален дистрес, всъщност в много малко такива се обръща внимание на кетоацидозата и последствията от нея върху усещанията на майката по време на раждането. В издание на Royal College of Midwives, 2012 (6) са споменати две изследвания – Broach and Newton 1988 и  Foulkes and Dumoulin 1985, които показват, че кетозата, в комбинация с глада и умората могат да доведат до неефективна работа на матката, увеличаване на честотата на интервенциите и да доведе до инструментално родоразрешение.

* Обезводняване и промени в солевия баланс – те могат да предизвикат усложнения в раждането, когато жената приема бедна на соли вода или получава неправилно натоварване с течности чрез интравенозна система. Едно проучване върху сравнително малка група жени сравнява приема на чиста вода с този на спортни изотонични напитки, като освен по-високия процент на кетоацидоза и намалени нива на кръвната захар в групата приемащи чиста вода не са установени други разлики (4). Друго проучване (5) показва по-висок риск от цезарово сечение в групата, приемаща въглехидратни напитки, вероятно поради липсата на достатъчно соли; авторите са изразили мнение, че е необходимо по-нататъшно проучване.

*Стрес –  няма да давам доказателства за стреса от гладуването и жаждата по време на раждане. Всяка бременна жена може сама за себе си да отсъди дали това би представлявало проблем за нея, имайки предвид колко време може да издържи без храна в 9-ия месец, дори без да е подложена на такова екстремно физическо усилие.

В проучванията, които разгледах, някои жени съобщават, че тайно са хапвали по време на раждането, което, да си призная, едновременно ме натъжи и ме накара да се гордея. Натъжи ме, защото не бива според мен да се крием и да се чувстваме виновни, когато удовлетворяваме потребностите си по време на раждане. Но и ме накара да се чувствам горда от силата на природата на жената, която във всеки един момент ясно показва от какво имаме нужда и кое е добре за нас.

Изводи:

Всяко едно проучване завършва с абзац с изводи. Тъй като аз не съм осъществила такова на практика, а синтезирах прегледа ми на медицинската литература по въпроса, ще оставя изводите на Вас.

Всеки има правото на информиран избор. Желанието ми не е да давам напътствия, а единствено да предоставя необходимата информация.

Успех!

Източници:

………………………………………………………………………………………..

1. http://journals.lww.com/obstetricanesthesia/Citation/1999/06000/Practice_Guidelines_for_Obstetrical_Anesthesia_A.2.aspx

2.http://www.nursingcenter.com/prodev/ce_article.asp?tid=1036626

3. http://www.ncbi.nlm.nih.gov/pubmed/12698834 An Evaluation of Isotonic “Sport Drinks” During Labor, Mark Kubli, FRCA(UK)*, Mark J. Scrutton, FRCA(UK)† Paul T. Seed, MSc, Cstat‡ and  Geraldine O’ Sullivan, PhD, FRCA(UK)*

4. A double-blind, randomised, placebo controlled study on the influence of carbohydrate solution intake during labour. Scheepers HC, Thans MC, de Jong PA, Essed GG, Le Cessie S, Kanhai HH.

6. Evidence Based Guidelines for Midwifery-Led Care in Labour ©The Royal College of Midwives 2012

7. American College of Nurse Midwives (ACMN) (2008) Providing Oral Nutrition to Women in Labor Journal of Midwifery & Women’s Health

8. Henci Goer, The thinking woman’s guide to a better birth, 1999

Привет! Пише ви Мелани ? Никога не съм харесвала дългите описания, които те карат да се разсееш от основната цел, за това смятам да ви спестя допълнителни подробности за мен. И за да не ви оставям висящи в нищото, все пак ще трябва да вмъкна няколко реда за моите две раждания.

Да, все още усещам горчив привкус, когато говоря за това. Разказът ми няма за цел да запали разгорещени дебати относно това дали едно раждане е истинско, ако е чрез цезарово сечение. Това е начинът, по който аз усещам нещата. Не смятам, че секциото ме прави по-малко майка. Много често оставам неразбрана от бъдещи майки или родили такива. Аз говоря за пропуснатия шанс от първия контакт с бебето, ласките, изпълнени с първичния импулс на майчината любов – все неща, които секциото ми отне.

Редно е да отбележа и разгранича двете ми раждания. Макар и двете оперативни, те са коренно различни. Започвам с Искрен – голямото ми дете. Бременността ми бе безпроблемна, проследявана в Русе. Още от 15-годишна имам гинекологична предистория и няколко оперативни интервенции в областта на яйчниците, диагноза ендометриоза и т.н.

Около 36 г.с. АГ започна да намеква за секцио с баналните причини – едър плод, тесен таз. В 37 г.с. без никакви симптоми за родова дейност и перфектни тонове и бистри води, бях прегледана… вагинално. Прокървих – никакво успокоение от страна на АГ, чух изречение от рода, че с моите предходни проблеми е твърде рисково.

Не искам да изпадам в подробности. На кратко – бях изплашена. Първо бебе, аз – дори бих казала млада (23 годишна), наивна, глупава. Повярвах, доверих се изцяло. В годините назад бях чувала все страшни неща, включително и това, че има голям риск да не съм способна да зачена и износя. Три дни след вагиналния преглед АГ ме извика в болницата за тонове. Всичко в норма – пристъпихме към „спешно секцио“. Да, така пишеше в епикризата, така и се държеше персоналът в болницата. Родих в държавна болница, а платих лично на АГ, който ме оперира… досетете се сами.

38 часа след операцията аз все още не бях със сина си – той се роди напълно здрав, 3760гр, 49 см. Аз се възстановявах бързо и няколко часа след секциото бях готова да го обгрижвам. Но! Голямото НО? Или, къде отиде моето дете?! Аз все още не бях с него – стоях си в интензивно. Сама. Уплашена, неразбираща, опитваща да намери персонал, който да даде отговори. Това не се случи.

Тръгнах по етажите да търся детето си. По-късно получих нападки, упреци и груб тон от персонала – къде съм била тръгнала, нямало място още горе при бебетата!? Няма място за майката при нейното, подчертавам НЕЙНОТО дете?! От там насетне разказът ми е банален. Обичайните български битовизми в държавна болница, за които не смятам за нужно да разказвам подробно.

Година след първата ми операция разбрах, че очаквам втората си рожба. Терминът ми се падаше точно 1 година и 8 месеца от първото секцио, а именно на 21.09.2019г. И се впуснах в търсене – търсенето на идеалния лекар! Този, който би подкрепил вагинално раждане след секцио, наистина, а не само на думи. Бяха ми необходими 6 месеца, три града и 5тима различни лекаря. Така попаднах на д-р Цонев в МД-Варна – той бе 6тият!

След първата ми среща с него излязох от кабинета му презаредена. За първи път откакто разбрах, че отново съм бременна, истински повярвах, че мога да родя по естествен начин. За д-р Цонев нямаше пречка това да не се случи. Ходех на обичайните прегледи, ЖК и лаборатория. Малко преди термин обсъдихме в съвсем спокоен разговор моя план за раждане. Без никакви съмнения д-р Цонев се съгласи за отложено клампиране, първи контакт, раждане в свободни пози в активна зала, немедикаментозни начини за обезболяване и медикаментозни такива, присъствие на съпруга ми! Всичко – просто раждане-мечта!

С малкия, но съществен пропуск… Три дни преди термина ми докторът трябваше да замине на отдавна планувана служебна командировка в чужбина. Не мога да ви опиша вълната от чувства и емоции, която ме заливаше ежедневно при мисълта, че е твърде вероятно моя VBAC да не просъществува. Правех всичко възможно да стимулирам родова дейност по естествен начин. Възобнових търсенето си на лекар, подкрепящ VBAC, който би могъл да ме поеме, в случай, че д-р Цонев го няма. Получих два нови отказа! Психически и физически бях изтощена.

Напълно разбирах, че не мога да се доверя на никой друг. Когато стартирах търсенето на лекар, който има опит с VBAC, попаднах и на такива, които бяха категорични, че ще ми дадат шанс, но при няколко условия. Казваха ми: „Ще те чакам, но почнеш ли да преносваш, пак ще те срежа. Ама как ще преносваш седмица, да не ми дойдеш с разкритие, шансът за руптура е твърде голям и пак ще стигнем до секцио! Накрая хем ще си шита отдолу, хем отгоре! Бебето стане ли 3500гр, задължително режем!“ Доверието ми към всички АГ, с които бях контактувала през втората си бременност, се изпари до последната капка. Остана ми само д-р Цонев, вярвах само на него.

На 16.09.2019г си тръгнах от МД с две запазени дати – 21.09.19 за активна зала и 19.09.2019г за секцио. Плаках. Не много, но достатъчно, не силно, но ужасно болезнено. Вече знаех. Вече не вярвах. На 18.09. вечерта се чухме с д-р Цонев. Беше ясно, че на 19-ти сутринта ще се видим в операционната зала.

Операцията вървеше. Матея проплака малко след 10 сутринта, д-р Цонев я положи на гърдите ми. Получих своето отложено клампиране. Плаках – отново, този път от щастие!

Не искам да пренебрегвам грижите на целия персонал от МД и трябва да ги спомена! Бяха невероятно мили и грижовни! Убедена съм, че д-р Цонев направи всичко, за да получа мечтаното раждане. Погрижи се да ми донесат бебето веднага след като се съвзема от анестезията и гаденето премине. Носеха ми я за кърмене. Няколко часа след като се изправих вече сама обгрижвах Матея. Тя спа при мен, в моето легло през целия ни престой. Макар и не на смяна, д-р Цонев дойде при нас. Личеше му в погледа, той не желаеше това секцио също, колкото мен.

Нямаше пари под масата. За всичко получих касов бон.

Е, шест месеца след раждането на второто ми дете, все пак получих своето прераждане! След две оперативни раждания си признавам, че у мен зейна дълбока пробойна, която вярвах, че никога няма да успея да запълня изцяло. В тази история не искам да наблягам на себе си и на разочарованието ми от ре-секциото. Вярвам, че историята за едно естествено раждане би вдъхнало в хиляди пъти повече кураж и сили на бъдещи майки!

Историята за раждането на Катрин – бебето ин витро, което ЗАДЪЛЖИТЕЛНО трябваше да се роди секцио! Бебето на моята сестра Криста. Тя премина през многото перипетии на зачеването ин витро.

През целия период на бременността си тя знаеше едно, а именно, че ще роди по естествен начин. Със сестра ми сме изключително близки, живеем в един дом. Тя видя отблизо всички мои емоции, моята болка от оперативното раждане. Всъщност тя бе първият човек, на когото споделих и който ме подкрепи за VBAC.

Не мисля, че познавам по-силна жена емоционално. Изкара страхотна бременност, която обаче накрая видимо и тежеше – буквално. Килограмите бяха около 20 отгоре и тя нямаше търпение да роди.

На 03.03.2020г рано сутринта, тя дойде при мен и Матея, седна на един стол пред нас и каза: „Нещо май става… От няколко часа имам болки. От мен излиза и някаква кървава слуз“. Настоях да се обадим на гинеколога ѝ, а именно д-р Цонев. Тя нямаше съмнения, че той ще е лекарят, който ще я изроди. Вдигайки, той закачливо каза: „За да ми звъниш в 7 сутринта на 3-ти март, значи нещо се случва“.

Сестра ми се усмихваше през цялото време. По препоръка на д-р Цонев, с мъжа ѝ, който точно както по филмите тъкмо се прибираше от нощта смяна, тръгнаха за Шумен, за да я прегледат за разкритие. В случай, че такова не бе установено, просто нямаше да се разхождат от Разград, където живеем.

Междувременно, мобилизирах съпруга ми с децата. По-малко от час по-късно сестра ми ми позвъни. Тонът ѝ бе толкова уравновесен… Разказа ми, че първо минали да заредят гориво и да закусят, та се били забавили малко. Всичко било наред и е с 6 см разкритие! Аз бях – лол, в шок! Сякаш цял живот си е била с 6 сантиметра разкритие! Да, пропуснах да кажа – 4 дни преди това си пуснах носо-гърлен секрет, защото се готвех да съм неин придружител в залата за активно раждане!

Пътувайки за Варна, сестра ми ми се обади, за да потвърди, че и дежурен лекар от МД Варна е установил същото разкритие. Не знам точно как се е чувствала през цялото пътуване от Разград до Варна, но звучеше така сякаш нищо особено не се случва!

При пристигането ми в МД, тя бе на тонове, права до леглото, слушаха музика с д-р Цонев и негов колега.

Всичко изглеждаше страхотно, почерпихме се с парченца шоколад и вода, разговаряхме и се шегувахме. През цялото време сестра ми бе адекватна и усмихната, смеехме се. Излязох за кратко, за да накърмя по това време почти 6 месечната си дъщеря и се върнах.

Д-р Цонев ме посрещна с думите: „Станала е лека грешка при вагиналния преглед от колегата, реалното разкритие е 4-5 см“. Сестра ми бе леко разочарована, но и всъщност това доста обясни и факта как тялото и се справяше с контракциите – сякаш не усеща нищо. Посмяхме се на неловката ситуация, д-р Цонев отиде да поспи, тъй като идваше от нощна смяна, а аз осведомих семейството ни, че нещата надали ще се случат в идните два часа, каквото бе първоначалното предположение.

Криста подремна за кратко. От постъпването и в МД в 11 часа до към 16 часа, тя беше прогресирала до 6 см. Тоновете на бебето се следяха регулярно, а д-р Цонев бе повикан, когато контракциите зачестиха и продължаваха повече от минута. До този момент сестра ми се движеше свободно, похапваше малко шоколад, пиеше вода. Използваше топката, въжетата, както и столчето за раждане в активната зала. Около 18:30 имаше 7-8 см разкритие. Правех ѝ масажи при необходимост. Опитвах да я разсейвам, защото вече забелязвах видима промяна в държанието и. Беше на себе си, но си личеше, че болките стават все по-силни.

От 18:30 часа нататък последваха прегледи за разкритие на всеки час. Д-р Цонев бе изключително внимателен и деликатен. Обясняваше всичко, което прави на сестра ми. Даваше ми негласни посоки къде и как да докосвам Криста, за да я облекча. Ако не греша, сестра ми бе с 8 см разкритие поне два часа. Направи ми впечатление желанието ѝ за смяна на позите, като така и не се стигна до магарето до самия финал на раждането. Криста бе разбрала тайната на правилното дишане и поемаше всяка една контракция изключително уравновесено. Може би 30-40 минути преди това ѝ бяха пуснали съвсем бавна капка окситоцин. От умората и адреналина сестра ми повърна след поредната контракция. Олекна ѝ.

Около 21:00 часа водите ѝ още не бяха изтекли. Беше дошло ред за вагинален преглед, при който д-р Цонев предложи да спука мехура. Сестра ми не се възпротиви, при условие, че предварително бяха коментирали и този вариант. Качи се на магарето и след преглед за разкритие(10 см), тя усети топлина, олекна ѝ и водите започнаха да изтичат на тънки струйки. Видях го в лицето ѝ – тя си отпочина. За кратко, тъй като няма и минута по-късно последва нова контракция. Криста отново бе права, до леглото, вече не желаеше да я докосвам. Д-р Цонев продължаваше с деликатните напътствия. Окуражаваше я да не напъва още, макар че видимо тя имаше пориви.

На въпроса ми: „Криста до кога да не напъва?“, той се усмихна и каза: докато може! Не съм убедена, но вярвам, че сестра ми изкара поне половин час с 10 см и тогава, стоейки права до леглото си, тя усети и каза: „Не мога повече, ще напъвам! Искам да легна!“

Д-р Цонев внимателно и помогна да се пренесе на магарето. Даде ми насоки да придържам главата ѝ, а на нея и обясни да обгърне с ръце краката си и да ги притиска към корема си. Криста продължаваше да диша силно и отчетливо, дори без апаратура за следене на контракции, всички в залата разбирахме кога е истинската контракция. Сестра ми бе потна, изтощена. Залата започна да се оживява, 3 минути преди това д-р Цонев бе звъннал на неонатоложката, която вече бе в залата.

„Криси, не искам да ръмжиш, искам да дишаш! Не хаби сили за друго!“ Думите на доктора определено ѝ действаха добре и тогава д-р Цонев добави: „Искаш ли да докоснеш главичката на бебето?“ Погледът, това, което видях по лицето на сестра ми, която докосна косата и главичката на рожбата си, не могат да бъдат описани с думи. Дори фотоапарат не би могъл да улови момента истински! След още два напъна, в 21:24 часа, на 03.03.2020г се роди бебе Катрин! Д-р Цонев я положи на гърдите на сестра ми. Тя стоя с пулсираща пъпна връв малко повече от минута. Катрин проплака веднага, бе прекрасна – бяла, чиста и съвършена!

Няколко минути преди последните напъни на сестра ми, тоновете на бебето за кратко паднаха под 100. Сестра ми бе изтощена и за д-р Цонев бе ясно, че трябва да пристъпи към епизотомия. Именно след нея последваха последните два напъна, с които се появи Катрин. По време на цялото раждане освен нас в залата присъстваше само една акушерка, която предимно наблюдаваше. Д-р Цонев остави на нея да поеме бебето.

Неонатоложката имаше някакви притеснения и съответно моментът с първото закърмване не се случи. Поставиха бебето на кислородна палатка за няколко часа. Малко след полунощ аз си тръгнах от МД, а сестра ми бе с бебе в ръце. Престоят им в МД от там нататък бе изцяло положителен. Макар и с инфекция, която налагаше прием на антибиотик от Катрин, всичко останало бе прекрасно.

Моите изживявания и впечатления като страничен наблюдател никога няма да се доближат изцяло до това, което е изпитала сестра ми, но тя ме помоли да пиша вместо нея.

Тя иска историята ѝ да стигне до колкото се може повече хора. По време на ин витро процедурата и цялата си бременност, тя се срещаше с трима различни АГ. Само д-р Цонев не считаше за норма детето ѝ да се роди чрез цезарово сечение, тъй като е ин витро.

Ако си мислите, че сте чули страшни неща относно естественото раждане, не знаете какво стигна до нейните уши! Представете си колко е лабилна психиката на една бременна жена. А сега си представете тази на една бременна жена изпила стотици хапчета, подложила се на безброй процедури и инжекции! Не искам да пренебрегвам факта, че другите двама лекари ѝ помогнаха да зачене успешно, но и не уважавам и никога няма да приема за нормално отношението им към естественото раждане. Те изкараха пред нея естественото раждане в пъти по-рисково от секциото. През последните две седмици от бременността ѝ започнаха да насяват в съзнанието ѝ ужасни картини като фатален край за плода или голямо трайно увреждане. Непрестанно я подтикваха към оперативно раждане, пласирайки го като 100% безопасно. Големият плод, с който плашеха сестра ми, а именно Катрин, се роди 52 см, 3 780гр.

Историята на сестра ми заслужава да бъде прочетена! Надявам се да достигне и до повече ин витро майки. Оказа се, че масово в България има практика бебетата ин витро да бъдат раждани чрез цезарово сечение.

Щастлива съм, че преминах през всичко това заедно с нея! Благодаря на д-р Цонев, че направи раждането на Катрин такава страхотна емоция! Никога няма да забравя позитивното му отношение, разбиране, приятелски подход по време на цялото това мое пътуване – от Матея до Катрин!

По време на втората си бременност и тази на сестра ми, освен подкрепата на съпруга ми и на Криста, имах тази и на Йоанна Рачовска! Искам да ѝ благодаря най-сърдечно за това, че ми даваше кураж и не ме изостави емоционално, дори когато аз самата не си вярвах! Трудно бих могла да опиша спокойствието и увереността, която ми вдъхваше тя – моята дула!

Благодаря ти, Йоанна!

Шийла Китцингер, световно известен автор и обучител по темите на бременността и раждането, предлага на двойките, които обучава, техника за отпускане с помощта докосването на партньора. Последователността от стъпки се упражнява през бременността и според авторката може да е от полза не само по време на раждането, но и в други напрегнати моменти.

Основното правило на тази техника е следното: отпускате мускула на мястото, което партньорът Ви докосва. По време на упражненията, жената стяга определени мускули и когато е готова, партньорът я докосва спокойно и бавно на това място, при което тя веднага ги отпуска. Добре е да се фокусирате върху частите на тялото, които Ви е по-трудно да отпускате. По време на упражнението жената лежи по гръб, подпряна на възглавници така, че да й е удобно. Целият й гръбнак има опора, както и вратът и коленете й. Ето и примерна последователност за цялостна „тренировка“ по отпускане:

1. Тя смръщва лице. Той бавно поглажда с възглавничките на пръстите си лицето й от носа през челото към слепоочията. Тя отпуска лицето си.

2. Тя стяга мускулите на скалпа си и повдига вежди. Той поставя ръка от едната страна на главата й. Тя се отпуска.

3. Тя притиска лопатките си една към друга като че ли могат да се докоснат. Той поставя ръката си в предната част на всяко рамо. Тя се отпуска.

4. Тя ‘глътва’ корема си към гръбнака, като едновременно с това извива таза си напред. Той поставя ръце в долната извивка на корема й. Тя се отпуска.

5. Тя притиска бедрата си едно към друго сякаш трябва да задържи лист хартия между тях. Той масажира външната страна на всяко бедро. Бедрата й се отпускат и раздалечават.

6. Тя разтваря крака настрани, опитвайки се да раздалечи бедрата си (коленете са свити). Той масажира вътрешната част на бедрата, поглаждайки с натиск в посока надолу и съвсем леко в посока нагоре. Тя се отпуска.

7. Тя свива мускулите на едната си ръка като дървена кукла. Той погалва ръката й с две ръце, едната от вътрешната страна, другата от външната страна, бавно и с натиск в посока надолу. Цялата й ръка се отпуска.

8. Повтаря се с другата ръка.

9. Тя свива мускулите на единия си крак като насочва пръсти към тавана и изправя крака (това не трябва да се прави, ако предизвиква крампа). Бавно и съзнателно, той придвижва ръцете си, по една от всяка страна на крака й, надолу по крака, от горната му част до глезена и задържа здраво голото й ходило около извивката. Целият й крак се отпуска.

10. Повтаря се с другия крак.

    Сега жената се обръща настрани и в тази позиция:

11. Извива долната част на гърба си. Той поставя стабилно двете си ръце отстрани на най-долната част на гръбнака й (сакро-лумбалната област) и тя се отпуска.

Тези стъпки не изчерпват всички мускули в тялото. Ако има такива, които знаете, че Ви е трудно да отпускате, а не са в горния списък можете да направите своя адаптация на упражнението.

Когато предварително се упражнявате, постепенно изграждате условен рефлекс на отпускане при докосване. Така по време на раждането партньорът Ви има отработена техника, с която да Ви помогне да почивате ефективно между контракциите и да освобождавате напрежението натрупано в мускулите. Това от своя страна намалява нивата на хормоните на стреса, които биха могли да забавят хода на раждането.

Източник: Sheila Kitzinger, “Education and Counselling for Childbirth”.

Все пак, ако Вие и Вашият екип намирате, че има нужда се се ускори процесът и предпочитате да опитате немедикаментозни методи, ето какво предлага Пени Симкин – университетски преподавател, съосновател на Dona International (най-голямата организация за обучение на дули) и на PATTCh (организация в подкрепа на превенцията и лечението на родова травма). Самата Симкин е подготвила над 14,000 души (майки, бащи, близки) за раждане от 1968 година до сега. Според нея, особено полезни при бавно разкритие и ненапредване на раждането са следните позиции (обсъдете с лекаря или акушерката дали са подходящи за Вашия случай!):

• позиция на колене, длани и лице на пода, коленете отворени

• позиция ‘на 4 крака’, с или без люлеене на таза

• вървене и бавно танцуване

• люлеене на таза (може и върху топка за фитнес, да описвате осморки наример)

• позиция люлеене настрани с отворен таз. С един крак стъпвате на земята, с другия на стол. Люлеете таза, като е важно някой да Ви придържа, за да не залитнете. Добре е да се опита за 5-6 контракции. След това се сменя кракът.

• лежане настрани със свити бедра и колене: ако сте сигурни, че гърбът на бебето е обърнат към лявата страна на гърба на майката, тогава майката лежи на ляво. Ако бебето е с гръб към дясната й страна, ляга на дясно. Ако не сте сигурни, сменяте страната през 20-30 мин.

• лежане настрани с прехвърляне на коляното: ако гърбът на бебето е към лявата част на гърба на майката, майката ляга на дясната си страна, долният крак е опънат. Сгъва горното бедро и коляно, поставя коляното на двойно сгъната възглавница и се претълкулва напред. Ако бебето е с гръб в дясно, ляга по същия начин на лявата си страна. Ако не сте сигурни, сменя страните през 20-30 мин.

• На колене наведена напред, подпряна на топка за фитнес или стол

Често едно от тези „упражнения“ или комбинация от тях дават чудесни резултати. Обсъдете с лекаря или акушерката си дали са подходящи за Вас. Хората, които Ви подкрепят по време на раждането (лекар, акушерка, дула, таткото) могат да Ви предложат тези или други идеи, за да се избегне или забави медикаментозното ускоряване на раждането.

За финал Ви предлагам един цитат от Мишел Оден, френски акушер-гинеколог и активен защитник на естественото раждане и ранния контакт с бебето:

„Нашите наблюдения са, че когато майката ражда без да се притеснява за поведението си по време на контракциите и за начина, по който ги контролира, а вместо това се съсредоточи върху бебето си и върху това как ще го посрещне с докосване и с думи, намалява рискът от твърде продължително и болезнено раждане поради неефективни контракции или ненапредване на разкритието.“¹

Източник: Simkin, P. The Birth Partner. 4^th ed. Harvard common press, 2013

За цялостна подготовка за активно раждане, посетете курс по модел на Childbirth International. Повече информация тук. 

Тъй като не намирам публикувани на сайтовете на български болници формуляри, реших да преведа този формуляр за информирано съгласие, който използват в щата Куинсленд, САЩ. Според информацията в него, най-общо, при над 5% от ражданията с ЦС може да се случи инфекция на раната, обилно кървене, или матката да не може да се контрахира нормално. При хора с наднормено тегло има увеличен риск от инфекция на раната,гръдна инфекция, сърдечни и белодробни усложнения и тромбоза. В 1 до 5 % от случаите могат да възникнат белодробни проблеми при майката, порязване на бебето, нараняване на други органи като пикочния мехур или червата, тромб, сърдечни проблеми, включително инфакрт или инсулт, руптура при бъдещи бременности и раждания, намалена фертилост (възможност за забременяване). В много малък процент от случаите операцията може да доведе до неконтролируемо кървене и да се наложи отстраняване на матката, блокиране на червата, херния и дори смърт… Да, рисковете от последните са много ниски. Но колкото по-висок е процентът секцио в една страна, толкова по-вероятно е да се случи някое от изброените. 

Пълният превод можеш да видиш тук, а ако не ти е до подобни четива точно днес, предлагам ти малко упражнение по анализ на дискурса 🙂

Да прочетем критично частта за това за какво трябва принципно да е информирана пациентката:

“Моето състояние и предложената процедура, включително допълнителното лечение, ако лекарят открие нещо неочаквано. Разбирам рисковете, включително рисковете, които се отнасят специално за моя случай“. Тук особеното според мен е наблягането на рисковете: и то не само рисковете по принцип, а рисковете конкретно за моя случай, които могат определено да са различни от средните. Това може и трябва да прецени и да ти обясни единствено лекарят, който познава добре състоянието ти и медицинската ти история.

“Упойката, която е нужна за тази процедура. Разбирам рисковете, включително рисковете, които се отнасят специално за моя случай”. Значи, освен да ни кажат с какво точно ни приспиват или обезчувстват и дали имаме избор на упойка, отново се очаква да сме наясно с рисковете от упойката. За някои жени не е нужно да навлизат в детайли, те имат доверие на лекаря си и тази информация може да ги стресира. Но е важно лекарят да предложи да предостави тази информация. 

“Другите процедури и варианти за лечение и свързаните с тях рискове”. Някои лекари в България (не всички!) нямат навик да ни информират за възможни алтернативи, особено ако според лекаря предлаганото лечение е най-доброто. Разбираемо. Но! За да вземем информирано решение е нужно да имаме цялата информация. И ако лекарят пропусне да ни я даде, можем да опитаме ние да задаваме въпросите. Макар това да не е правилната последователност на събитията. 

При подписване на информирано съгласие за Цезарово сечение в Куинсленд, САЩ, пациентът потвърждава също, че е запознат с прогнозите за състоянието си и рисковете ако не се предприеме процедурата; че знае, че няма гаранция, че процедурата ще подобри състоянието му, въпреки че ще бъде изпълнена професионално; че може да се наложи кръвопреливане. Моментът с гаранцията как ти звучи? 

Последно малко храна за размисъл върху това изречение в документа за информирано съгласие: “В случай на спешно животозастрашаващо събитие по време на процедурата, ще бъда лекувана според това какво сме говорили с лекаря”. Има ли нужда от коментар?

Силно вярвам, че бременността  е момент да започнем диалог с лекари, акушерки и всички други, които се грижат за здравето и спокойствието на бебето и майката. Всяка бременна жена има много въпроси и заслужава да получи отговори. Лекарите и акушерките пък заслужават да имат време за всяка майка: толкова, че да я опознаят почти като приятелка докато дойде време за раждането.

П.С. Ако разполагате с формуляри за информирано съгласие, които бихте споделили за публикуване в блога, моля изпратете ми ги на ЛС тук. Благодаря!

П.С. 2. Снимката е от сайта на ICAN – международна мрежа за информиране за Цезаровото сечение, НПО, чиято кауза е да се намали броят на предотвратими Цезарови сечения, да помогнат на жените да се възстановят след такава операция и да защитават правото на вагинално раждане след Цезарово сечение.