Back

Твоето раждане, твоите решения

Имам две прекрасни деца. И двете са родени чрез цезарово сечение в една и съща болница, но преживяването на всяко раждане бе съвсем различно.

Много ми се искаше историята за раждането на второто ми дете да е история за успешен VBAC. И въпреки че не е и всичко се разви тотално различно от моите представи, аз имах едно чудесно раждане с подкрепа, разбиране и постродилна грижа, която пожелавам на всички майки. 

Историята ми започва през 2017 година, когато родих първото си дете. Следих се при лекар, на когото имах пълно доверие още от преди да забременея. От самото начало говорехме само за естествено раждане. Той ме подкрепяше и всичко изглеждаше наред.

Вярвах, че раждането е естествен процес, за който няма нужда да се подготвям и разчитах на специалиста, който съм избрала. Имах лека бременност до 7ми месец, когато получих контракции и се наложи да лежа повече и да приемам медикаменти. Това определено не ми се отрази добре психически и физически.

Все пак, продължавахме да говорим за естествено раждане. В края на 8ми месец следящият ме АГ започна да говори колко голямо е бебето, че аз съм с тесен таз и няма да мога да го родя нормално, а за капак се е обърнало седалищно. Искрено вярвах, че ще се обърне, и няма да се налага секцио. Лекарят настояваше, че е голямо и при всички случаи ще се стигне  до секцио. По-добре да било планирано.

Нямах сили да търся второ мнение, а и имах пълно доверие на лекаря си и се съгласих. Десет дни преди термин синът ми се роди – 51см, 3640гр, прекрасен. Оказа се, че все пак се е обърнал в главично предлежание малко преди операцията и е можело поне да опитаме естествено раждане. И така, имах прекрасен син, болезнено възстановяване и едно неприятно съмнение дали пък не е можело нещата да се случат по друг начин.

През 2020 година забременях за втори път. Започнаха да изплуват спомени за първото ми раждане и чак тогава осъзнах колко противоречиви чувства е оставило то в мен. И си мислех само как ли ще се грижа за 2 деца, спомняйки си пост-родилния период.

Вече знаех и за всички рискове, които операцията крие и честно казано, изпитвах много по-голям страх спрямо първия път. За проследяването на бременността си се насочих към същия лекар. Тогава все още мислех, че “веднъж секцио, значи винаги секцио” и реших да съм при вече познат специалист. 

Случайно попаднах на групата “Раждане във Варна-информиран избор и подкрепа” и се запознах с Йоанна. Не мога да опиша с думи каква подкрепа е тази жена! Благодарение на срещите в групата успях да си изясня доста съмнения и противоречия, които останаха в мен след първото раждане.

Разбрах, че разочарованието и страховете, които изпитвах, са следствие от липсата на информация и реална подкрепа от следящия ме лекар. Осъзнах, че той доста убедително е налагал мнението си, използвайки страховете ми. Благодарение на групата разбрах и за възможността за VBAC (нормално раждане след предишно цезарово сечение). 

Потърсих повече информация и започнах да се подготвям за възможно естествено раждане (vbac). Много исках този път нещата да се случат по най-естествения начин, да се вслушвам предимно в тялото си и бебето да се появи на бял свят когато самото то е готово. Знаех, че може пак да се стигне до секцио, но исках този път да направя всичко, което зависи от мен, за да го избегна. 

Отново имах лека бременност. Стараех се да се храня добре, да се движа повече и да се подготвя с информация за предстоящото раждане. В средата на 6ти месец отново започнах да усещам леки контракции. Веднага си помислих как лекарят отново ще ми назначи лекарства и ще трябва да пазя леглото. Споделих с Йоанна и тя ме посъветва да опитам да пия поне по 3 литра вода на ден като за начало. И колкото и да бях скептична, след 3 дни забравих за контракциите.  

Със следящия ме АГ още в началото обсъдих желанието си за естествено раждане, въпреки предишното секцио или поне да изчакаме да започнат индикации за раждане, преди да преминем към секцио, ако то е неизбежно. Тогава той ми каза, че няма проблем да опитам. В 5ти месец направи намек за секцио. Когато казах, че не искам да мисля за планово секцио, отговорът му беше: “Щом искаш, ще те оставя да се мъчиш, а после така или иначе ще те срежа“.

Това беше и капката, която преля чашата и ме накара да се обърна към друг лекар за самото раждане. Вече бях чувала за доктор Цонев от много места и затова, че той подкрепя vbac. Срещнах се с него. Отговори на всичките ми въпроси. Не ми обеща vbac на всяка цена, но ми обеща, че ще опитаме. Усетих съпричастност, разбиране, уважение към желанието ми да родя естествено. И най-вече усетих, че това е човекът, на когото искам да се доверя за раждането си. 

На преглед в 32ра седмица видяхме, че бебето се беше обърнало седалищно, но д-р Цонев ме успокои, че има време да се обърне. Аз също бях спокойна, тъй като и първото ми бебче се завъртя в последния момент. Започнах да правя упражнения за обръщане на бебето и зачаках следващия преглед. Междувременно правех йога, ходех много и се чувствах чудесно. 

Уви, в 37ма седмица ехографът отново показа, че бебето е със седалищно предлежание. Обсъдихме възможността за външно верзио, но процедурата, която включваше оставане в болница и високата цена без гаранция за успех, ме възпряха. Все още вярвах, че мога да помогна на бебето да се завърти. Уви, в 39 седмица бебето все още беше седалищно.

При това положение шансовете ми за vbac вече клоняха към нула. С лекаря обсъдихме вариантите. Обясни ми всички плюсове и минуси при различните сценарии. И през цялото време повтаряше, че ще направим това, което аз искам.

Реших да чакаме до термина и тогава преминем към секцио, с уговорката, че ако бебето се обърне, ще чакаме естествено раждане. Бях разочарована, че отново всичко ще се случи по някакъв установен болничен план, вместо бебето да се появи, когато е готово. Отново споделих с Йоанна, която ми оказа страхотна подкрепа в този момент. 

И така, зачаках датата на термина. Пет дни преди термин започнах да усещам леки нерегулярни контракции. На следващия ден видях и че част от тапата падна. Ден след това отидох за прием на документи и тонове в Майчин дом.

Както винаги, предупредих, че като лежа по гръб ми става зле, но акушерката държеше така да мерим тоновете. И докато си лежах, усетих силна контракция. Коремът ми се сви и придоби много странна форма, все едно бебето се качи към ребрата ми, а тоновете на бебето се изгубиха. За цели 7 минути.

Акушерката се притесни, извика старшата акушерка. Тя пък извика дежурния лекар. Появиха се и още двама души от персонала. Помня как лежах, като повтарях, че ми е зле и питах какво се случва, а 5 души се взираха в монитора притеснено и не ми отговаряха.

Това бяха най-дългите 7 минути в живота ми. Тонове така и не се появиха. Преместиха ме в друг кабинет, докато главната акушерка само нареждаше: “да идват да я вземат с количката и който е свободен да я реже”… А аз все едно не бях там и продължаваха да не ми отговарят какво се случва.

В този момент дойде и д-р Цонев. Всички започнаха един през друг да му обясняват какво е станало, а той се обърна към мен и ме помоли да му разкажа. Най-накрая някой ме чу. Помогна ми да легна настрани и веднага накара да ми пуснат нови тонове, като обясни че най-вероятно имам проблеми с вена кава. Хвана ме за ръка, успокои ме, каза, че ще види отново тоновете и след това ще преценим кое е най-доброто за мен и бебето. Започнах да дишам по-спокойно. 

При новото мерене тоновете вече бяха в норма. Лекарят ме успокои, че за момента всичко изглежда наред, но за всеки случай ще продължат да следят. Качиха ме в приемния кабинет на втория етаж и отново ми пуснаха тонове. Йоанна беше до мен виртуално, като постоянно проверяваше как съм и ми даваше съвети.

Д-р Цонев идваше през няколко минути, за да види тоновете. Говорихме доста. Тъй като не беше ясно каква е причината за дългата загуба на тоновете, а и вече имах индикации, че раждането започва, решихме да преминем към секцио. В нито един момент не усетих натиск за това. Знаех, че мога да стана и да си тръгна, ако реша, но виждах и един наистина загрижен лекар срещу мен, който искаше да се увери, че всичко с мен и бебето е наред. И аз исках същото.

Когато отидохме в операционната, д-р Цонев държеше ръцете ми, докато ми слагаха упойката и ме успокояваше. Обясняваше ми всяка стъпка и процедура, която следва. И заедно с мен се засмя, когато бебето изплака. 

Всяка майка знае какво е чувството да чуе първия плач на детето си. А ако минути преди това си се страхувала дали изобщо ще го чуеш, то това чувство се засилва на n-та степен. 

Малката топчица се роди 3640 гр, 51 см, точно колкото брат си. Малко след операцията ми я доведоха в реанимация, където я сложих на гърда и тя веднага засука. Раздвижиха ме 6 часа по-късно и установих, че ме боли много по-малко от първото секцио.

Питаха ме дали искам да остане с мен през нощта или предпочитам да я вземат, за да си почина. Питаха и дали искам да ми дадат АМ, докато слезе кърмата или не. Изобщо, съобразяваха с моите желания като майка. 

Д-р Цонев идваше да ме види всеки ден. Лично проверяваше белега от операцията и се уверяваше, че се чувствам добре. В деня на изписването дойде за снимка с бебето и лично представи малката на батко ѝ, който все още разказва историята на всички. 

Прибрах се щастлива вкъщи. Този път нямаше съмнения или самообвинения, че съм се оставила да ме манипулират. Имаше удовлетворение, че съм дала всичко от себе си, за да родя естествено и че съм дала на бебето време да е напълно готово за срещата с големия шарен свят.

Радвам се, че изчаках да започне родова дейност и че не избрах датата за раждането на дъщеря ми според нечий график. Възстанових много по-бързо и искрено вярвам, че това се дължи на физическата и психическа подготовка през бременноста. 

Въпреки, че нещата не се случиха така, както планирах, те се случиха по най-добрия възможен начин. 

(Бележка: снимката е илюстративна. Автор: Jozemara Friorili Lemes от Pexels)