16 часа раждане – може ли още едно такова?

Първо нещичко от мен за мен: тази история е по действителен случай – моя случай. Написана и може би по-важното, преживяна от мен – за близките, само Мария. А за някои не по-малко близки, само Антова. Родена и родила във Варна своето първо дете, продължавам да съм в района по един или друг начин. Макар от скоро – горда селянка и живуща по пътя за Добрич (в с.Крумово), Варна продължава да е мое ежедневие с нейния шум, боклук, динамика и море. Обичам боклука и вярвам, че и той трябва да намери своя дом в контейнерите за разделно събиране на смет и да последва съдбата си – да бъде рециклиран. Но това е един друг разговор, за едно друго време и друго място. Него го водя сама със себе си, най-често в блога ми eko-exo.com.

Сега е времето за тази история, историята за раждането на Крум. Годината е недалечната 2014-та. Не помня вече как и защо реших, че искам възможно най-естествено раждане. Беше дълъг процес, който започна много преди да реша да създам живот. С поредица случайни и не до там случайни срещи с Мария Христова, която в хода на тези случайности, стана дула (поне за мен първата във Варна). Със сигурност нещата изключително много натежаха към естественото раждане, около 7-ми месец на бременността, след като силно се пристрастих към книгата “Близо до бебето” на Василена Доткова.

Може би е важно да отбележа, че през цялата бременност от много работа все не ми оставаше време да бременея и да се интересувам качествено и задълбочено от това, което се случва в матката ми и това което предстои да преживея. До голяма степен причината сигурно бе и безпроблемната ми бременност, макар аз вече да съм прехвърлила 30-те.

И така в 9-тия месец мъжът ми (Асен) беше наясно, че ще присъства на раждането – поне за това не забравих да го информирам. И резонно зададе въпросът “А какво ще правя докато раждаш?”. Точно по поръчка видях, че същата седмица има обучение за двойки водено от Кристина Чакърова (лекар, майка на едно дете и предстоящо второ такова), Мария Христова (както казах – дула и майка на две деца) и Милена (дула и майка на две деца). Отидохме и там, Асен получи своите отговори, а аз изчистих за себе си едно вечно терзание:

Бях решила, че щом искам естествено раждане, то трябва да се случи у дома. Иначе не е възможно, или поне не точно както би трябвало да се случат нещата. Проблемът беше, че аз бях бременна за пръв път, силно неуверена в себе си и израснала с разбирането, че “лекарят знае най-добре”. Не, че има нещо лошо в тези три неща, обаче мисълта да родя в къщи силно ме плашеше. И точно на това обучение Милена внесе нужния баланс и спокойствие в мен с реплика близка до – “Раждането у дома не е някаква крайна цел, която гоним. Най-важното е на теб да ти е спокойно по време на раждането….”. Простичко, но достатъчно за бушуващите в мен страсти и хормони.

Та в деветия месец съм, вече официално в болничен и дойде ред да избера къде да раждам. Категорично бяха казала няма да е в Майчин дом. Исках да е с акушерка, на която мога да се доверя; принципите ми тотално отхвърляха варианта да плащам на лекарски екип, за да си свърши нормално работата. Да платя на акушерка, някак по-можех да го преглътна. Споделих желанието си с акушерката, която работеше с моята гинеколожка и тя ме свърза със своя колежка в Окръжна болница. Бях супер ентусиазирана. След срещата с нея, знаех, че тя категорично не е моят човек. Наблюдаващата ме гинеколожка отпадаше автоматично от списъка, защото според нея толкова дребничка майка като мен, с такова голямо бебе като моето (3.600 кг. с мнооого околоплодни води), няма шанс да роди естествено. Аз и за миг не се притесних от тези ѝ думи и все така си я харесвам много. Все още нямам обяснение защо бях толкова уверена, че всичко може да си мине нормално и естествено. Добрата новина е, че с акушерката в кабинета на д-р Николова си имахме приказката и на по-късен етап, при разговор насаме, тя изцяло ме подкрепи, че няма да имам никакви проблеми да си родя нормално. Обаче къде и с кого да родя, все още дилемата не бе решена!

Та примирих се, че няма да раждам с акушерка в Окръжна болница. Преглътнах някак своите принципи и се запътих да си избирам екип в АГ Варна. Обаче, кой да е лекарят… И хопала на преглед съм при именития д-р Георгиев, който апокалиптично ми заяви, че бебето е с двойно оплетена около врата пъпна връв. Шок и паника в мен, но не сдавам напълно форнта. Почнах да го подпитвам: Ок, ако се отплете и родя естествено практикувате ли отложено рязане на пъпната връв?. Отговорът беше: Че това пък защо?. Признавам, след това не посмях да му покажа плана за раждане. Смотолевих нещо и си излязох. Излязох от кабинета му срината и в дилема при кого да ида след има-няма две седмици да родя. Бях чела една публикация на двойка от Шумен, които родили в Майчин дом при някакъв лекар, напълно естествено, всичко 1:1 с моя родилен план. Обаче, кой беше лекаряt, къде я бях чела тази публикация…. Прибирам се и съдбата пак ми светва с фенерче – предстояща среща на Ла Лече Лига Варна. Ами вярно бе, аз откога се канeх да отида на тяхна среща, че имах една чуденка относно позата на детето при кърмене. Пък и малко да се разесея от тези омотани пъпни върви, голямо бебе – малка майка и препиращ ме календар.

Отивам аз на срещата с моята си единствена чуденка – как да държа бебето докато го кърмя седнала, защото аз никога не съм имала дилема дали ще кърмя изобщо, а само къде ще му е ръката на това бебе. Супер уверена, напълно невежа какво се случва ако имаш кърма, ако нямаш кърма, колко милион пози за кърмене имало и пр., и пр. Аз си знам, че няма да имам проблем с кърменето и ме вълнува само как да го хвана това бебе, за да не му притисна ръка, която е към тялото ми. Никой не показа никакво учудване, що за загубен въпрос имам. Обясняват ми внимателно за 5 мин. ми се изяснява.

На срещата е моя позната. След официалната част тя се мъчи да завърже човешки разговор с мен, след като има няма от 6-7 години не сме се виждали…. И съвсем логично ме пита, къде и при кого ще раждам. А аз само и това си чакам и веднага споделям, че никаква идея нямам, а терминът ми е само след две седмици. И спокойно Йоанна Рачовска ми отговаря с едно много познато име “д-р Маргарит Друмев в Майчин дом”. Ами да, това беше лекарят на двойката от Шумен, за чието прекрасно раждане четох. После премислям и се сещам, че и Мариша (Мария Хритова) го е споменавала. Без колебание решавам, че това ще е лекарят.

Отивам аз при него, а той пълна противоположност на мен: спокоен, тих, търпелив, внимателен. Каза, че никаква оплетена пъпна връв нямам в момента, че имам много околоплодни води и затова съм такъв гигант в корема. Казва, че това дето съм 1,50 м. висока също не е проблем и изобщо, няма пречка бебето да си излезе само, когато си реши. Разгледа ми плана за раждане, каза ми: правим ги тия неща тука. Показа ми стаята за активно раждане, записва ме за нея (за деня, в който ми бе термина) и ми даде телефон за връзка с него. Запазих си все пак втори преглед, следващата седмица (в края на която бе последната дата фиксирана за термина ми – 7ми юни).

И идва заветната седмица, и тъкмо става 5-ти юни (първата датата, която всъщност ми бяха казали) някъде към 2 часа сутринта е и видиш ли най-после аз имам контракции. Ура, ура ще се отърва от този гигантски корем. И понеже съм ужасно нервна и вечно бързаща натура тръгвам да пека кокосов кекс, както съм чела тук-таме, за да дочакам съществените контракции. Бъркайки тестото, чинно си записвам в едно тефтерче как контракциите ми зачестяват, зачестяват и хопала вече като стават на 8-10 мин. си казвам: Браво, Мария издържа да не отидеш твърде рано в болницата, време е да събудиш и мъжа си. Будя го аз вече не помня към колко часа, разсънва се, минава си човекът през банята и всичко както му е редът. Посъбираме багажа, аз си удрям един душ и бам в колата и към Майчин дом. Трафик време някъде към 8:30, а контракцийките ме стягат. На всяка дупка по пътя аз се набирам с една ръка на дръжката над прозореца, само така ми олеква. Стигаме Майчин дом, заявявам гордо на девойка зад бюро информация, че аз видиш ли раждам и моят лекар е д-р Друмев. Очаквам си фанфарите и аплодисментите от околните: е, не ги получавам. Девойката ми казва да се качим нагоре към кабинета на дежурния по ражданията лекар, а тя има грижата да се обади за моя доктор. Качвам се аз нагоре и от кабинета на дежурния, излиза кой мислите – д-р Друмев. Късметче, ще раждам в неговата смяна. Часът е някъде около 9, изчаквам малко пред кабинета и усещам как грам контракцийка нямам. Влизам за преглед и новината е: разкритие 2 см. Ужас! Ама как, аз нали имах на 8 – 10 мин. контракции докато не слязох от колата?!? Сигурно съм се смутила защото долу на рецепция нямаше фанфари.

И добре, че нямах контракции, защото почвам аз да попълвам някакви документи в кабинета на дежурния. Докато аз чета, някаква жена влиза, гледам с периферното си зрение друг доктор как й спуква мехура. Концентрирам се върху документите и се радвам, че моят лекар е на смяна и не се налага да го чакам. Питам дежурната сестра какво трябва да значи единият от всичките документи. Тя нервно ми казва, че долу на информация е трябвало да питам, а не нея. Мисля си на ум, от къде е трябвало да ги взема пък аз тези документи, пък и да се запозная с тях, след като никой долу, горе или където и да било не ми е и споменавал за тях. Казвам, че единия лист няма да го разпиша. Ответната реакция е “На твоя отговорност”.

След документите си слагам нощница и чехли, лягам пак на магарето и същата сестра, с документите, ми търси вена, за да ми сложи абокат. Вената обаче е избягала някъде, заедно с контракциите ми. Жената се мъчи да смекчи тона, вика ми да се успокоя, за да може да ми намери вената, аз си казвам “Успокой се бе, Мария!”, но ефект няма. Успява тя да ме нацели от третия – петия опит, слага ми джаджата на ръката и тръгва да ми сипва нещо върху абоката. Аз се дърпам рязко с въпроса “Какво ми правите?”, а тя с нейния си специфичен тон, онзи от документите “Спокойно бе, само го промивам”. Успокоявам се аз и леко се изчервявам, и леко се радвам на себе си, че имам все още съпротивителни сили. Сестрата и тя ме преглежда, възмущава се, защо така не съм епилирана отдолу. А аз си мисля, как последните седмици хич не ми е било до епилация и как не съм си виждала пръстите на краката от сумати време, пък тя нека си се възмущава и ако за нея е такъв проблем – да вземе мерки по въпроса, аз и така мога да си родя. Идва време и за клизмичката. Понеже сестрата вече се е светнала, че аз имам особено мнение за всичко, вече ме пита “Ще правим ли клизма”. Изненадах я. Понеже съм фен на идеята принципно, а не заради раждането, отвръщам “Да”. А тя милата разцъфва от щастие, че вече си говорим на един език, направо скоро и приятелки ще станем. Обаче не ни остана време, нея я чакаха още дузина родилки, а мен ме чакаше раждане. Та се сбогувахме мило и всяка тръгна по своя път – аз към стаята за естествено активно раждане, редом с мъжът ми.

Там някаква жена ни обяснява: Тук е банята и тоалетната, тук са леглата, тук е ваната – ако решите я ползвайте, нищо че сте заявили първоначално, че не искате. Обясни ни още някакви неща и си излезе. По едно време влиза друга по-млада жена с дълга черна коса. Пита ме – нося ли си музика, и понеже аз така и не успях да реша какво точно няма да ме изнерви по време на раждането като музика и дали няма да намразя някоя любима банда за цял живот, ако и тя присъства на раждането реших да не си нося. Жената ми предлага някакви нежна музика да ми пусне. Аз се съгласявам. Преди да излезе, казва ни ако има нещо да я извикаме, като натиснем червеното бутонче до леглото. След нея влезе някаква друга жена да види нещо в тоалетната. После намина и д-р Друмев, пита ме изтекли ли са ми водите и като разбра, че не са, спокойно ми каза, че ако до обяд не изтекат тогава ще го мислим какво ще правим. Аз естествено реших, че най-вероятно ще ми скачат на корема като на батут. Та се самостресирах. След доктора пак мина някаква жена да види нещо в стаята, после намина акушерката. Абе не липсваше трафик, а аз исках само да подремна, че съм станала в 2 часа сутринта. Един приятел на мъжа ми се обажда да му иска някакъв обектив за Canon, че синът му нали утре има рожден ден. Пита дали случайно не раждаме, а мъжът ми нещо смотолевя. Аз му пригласям, че няма проблем нека отиде до вкъщи и да му занесе обектива, то аз с контракциите съм до никъде. Та и Асен се включва в трафика от стаята. А като се позабави и не се връщаше, се зачудих дали веднъж излязъл от родилното, после ще го пуснат. Ами, ако не го пуснат, аз какво ще правя. Ами, ако водите не ми изтекат до обяд, какво ще ми се случи?!?

Звънва този път моят телефон. Куриерът е. На адреса е, носи матрака на бебето, ама нямало никой в къщи. Казвам му, че днес няма да мога да го взема аз тоя матрак, дали е удобно утре да намина или в много краен случай да пратя някой друг да мине да го вземе от офиса им. Потвърждава ми, че може. Затварям и мъжът ми се връща, гушваме се пак на леглото и по едно време нещо ме напъва. Бам! Изливат се едни води, точно преди да стане обяд. Казвам си щастливо на ум: “Ще се разбираме добре с това бебе!” знае кога е обяд и че трябва да почне да излиза преди часовникът да удари 12. Отивам до банята и там доизтичат още едни количества. И се почва с едни пикантни контракции, като че съм закусвала индийска кухня. Викам на Асен (забележете, той вече не е мъжът ми, а Асен) – почна се!.

Не си спомням кой точно ми каза – д-р Друмев или девойката с дългата черна коса (която се оказа моята акушерка), че когато почна да усещам и силни напъни, които не мога да удържам, да ги извикаме. Пробвам аз да седна на трикракото столче за раждане, уж много облекчавало – в моя случай, долна лъжа. Докато фиксирам къде е голямата гумена топка усещам, че Асен се е приближил и ми прави масаж долу ниско на кръста – разкош. В този момент автоматично си възвърна титлата “мъжът ми”. Пробвам на голямата гумена топка – отврат. Пак масаж. Пробвам на четири крака – мммм, не. И тогава се докопах до висящия край ваната слинг, сграбчвам го омотавам си едната ръка с него и висвам всеки път когато имам контракция. Това е то, моето спасение. А между контракциите мъжът ми ме масажира. Вир вода съм и усещам как някакви хора сноват напред назад.

В един момент проскърцвам между зъби, че напъните са дошли. Казват ми, че е най-добре да се кача на магарето и там да продължим. Аз напълно се съгласявам, след като леглото на колелца не ми вдъхваше доверие, а всичко останало в стаята освен слинга не сработи по никакъв начин за мен. Качвам се и почвам да напъвам, колкото мога когато мога. Акушерката настоява да напъвам сега по-силно, усещам че още малко трябва за да излезе бебето, ама нещо не ми достига. Споменава се цепване от някой, друг казва да пробваме още малко с напъните и така известно време. Питат ме за епизотомия, а аз … ще ми се да кажа, че първия път отказах, но уви. Веднага се съгласих, а мъжът ми е стриктно инструктиран да е моя опора и дори и аз да казвам “да” за епизотомията, той до край да казва “не”. И така им вика, айде да изчакаме. Аз обаче нали съм Мария и в конкретния момент съм и “мека Мария” викам: “Не, не, остави нека я правят”. Той продължава с едно учудено “Сигурна ли си?!?” Искам я аз тая епизотомия, о как я искам само, защото не ми достигат ни силите ни въздухът, ама никак ги нямам вече. Мъжът ми също скланя. После под секрет ми казва, че главичката се показвала вече, но и че аз съм била лилава в лице при напъните. Сигурно заради това се е съгласил за епизотомията. А аз си знам, че може и да съм можела да родя без разрезчето и четирите шева след това, но ако бях намерила друга поза за раждането, а не на магарето. Но тогава именно магарето ми се виждаше най-нормалното нещо. Мисля, че още не мога да си простя, че смъкнах гарда. Но пък се гордея много, че намерих своя начин да посрещам контракциите (увиснала на слинга), че мъжът ми се включваше страхотно с масажите, които ме успокояваха.

Ей да се върна на раждането и бебето, че май му е време. То се изстреля още при първия напън след разреза. Положиха го върху корема ми, а докато чакаме пулсациите на пъпната връв да отминат, аз го придърпах върху гърдите си и му подадох зърното си – никаква реакция от негова страна. Педиатърката се появи и каза, да не го пришпорвам, ако не иска. Полежахме малко така, след което срязаха връвта, стори ми се ужасно кратко това време.

Зашиха ме и докато вземаха бебето от мен, за да го прегледат, ни подсетиха, че може да го снимаме ако желаем. Мъжът ми го щракна с телефона, докато неонатоложката го преглеждаше и констатираше, че си е жив и здрав. Разкош!

Ще ми се всички жени да имат свободата да бъдат себе си докато раждат! Да търсят и намерят себе си, своята поза, своето дишане…. И вярвам, че така и ще бъде с всяко следващо раждане, с всяка следваща майка, с всяко следващо бебе ще бъдем по-добри като общество!