Един срещу всички – всички за един

Историята, която ще прочетете: всеки ред, всяка дума е абсолютно реална и разказана от първо лице – мен, Калина Иванова. И е представителна извадка за случващото се с родилките в България! За щастие моят край е щастлив и е ново начало!

Аз съм щастлива жена на 27 г. с невероятен съпруг и две прекрасни дечица! На 23 г. забременях с първото си дете, желано, осъзнато и слава на Бога от раз!

Бременността ми не мина леко:

Лежах поне 5-6 пъти за задържане и други проблеми. Но всъщност не се стигна до усложнения и въпреки лежането до началото на 9-ти месец, аз и бебчето стигнахме до заветния ден, в който всичко е като по учебник. Раждането ми започна напълно естествено, спонтанно и много бързо, два дни преди предвидения термин! 

Сега се връщаме малко назад, седмица преди да родя, когато болницата, която бях избрала се затвори за ремонт. Трябваше да родя в АГ или Майчин дом Варна. Предпочетох да е в АГ с избор на екип и да си вържа гащите с ВИП стая, заради доста тежките разкази за условията, които бях чула от други жени раждали там. Четох, четох, нямах време и се спрях на д-р….. няма да кажа името му тук! Не мисля, че е редно, а и други жени са доволни от него, има кой да съди и отсъжда! Но не и аз! 

Направихме първи преглед при въпросния лекар и се установи, че бебето е в супер позиция, тежи около 3,400гр. и има още около 10 дни до термин. При прегледа за разкритие леко се притесних и помръднах. Подчертавам, не съм пъшкала, охкала, леко помръднах, защото усетих болка. След това лекарят ми заяви, че съм много страхлива, бебето е голямо и НЯМА ДА МОГА ДА ГО РОДЯ и разбира се да помисля за секцио!

Колко познато, нали?

Аз отговорих, че е нормално да ме е страх, както всяка друга жена. Но желанието ми категорично е естествено раждане, щом няма никакво МЕДИЦИНСКО ПРОТИВОПОКАЗАНИЕ (с големи букви е, защото и с това се спекулира прекомерно за щяло и нещяло). 

И продължаваме напред…

Следящата ме АГ също ме навиваше за секцио и чух ужасни неща за естественото раждане! Но, има едно ГОЛЯМО НО. Аз имах на кого да вярвам повече от всякога! Макар и вече покойна, майка ми е родила 3 деца (аз съм номер 3) напълно естествено, без упойка и никога от нея не съм чула, че е било ужасно!

Тя може, и аз мога! За миг със съпругът ми не се поколебахме!

И така, на 9.06.2018 г. (с предвиден термин 11.06.2018) около 4-5 часа сутринта се събудих от кратка, силна контракция, но реших, че има накъде повече и си легнах. След няма и 10 минути обаче се повтори същото. И така след 30-40 минути вече ми се насълзяваха очите при всяка контракция!

Пропуснах да кажа, че щом чукнах 9 ти месец започнах да вървя като луда, защото се чувствах добре и вече знаех, че бебето е доносено и готово за срещата ни.

Връщаме се на 9 ти, когато съпругът ми се събуди и като видя как тихо си ридая, но съм доста спокойна, ми каза: “…мисля, че започва и е време да се обадиш на доктора!”

Още 30 мин. чакахме и засичахме и контракциите. Ставаха все по-силни, продължителни и сякаш процесът напредваше страшно бързо! Звъннах на доктора и той каза, че 7:30 ще ме чака в приемния кабинет. 

Бяхме толкова спокойни, като за първо раждане, съпругът ми разходи кучето, а аз влязох да се къпя и хоп, тапата ми падна… Казах си, хайде, само водите останаха. Усещах, че всичко е много близо! Вълнувахме се, дори се майтапихме да не изцапам колата с води, доприготвихме се и тръгнахме за болницата. Вече се превивах на всеки 5 минути. В момента, в който доктора ме видя, каза:

“Ти раждаш!”

Приеха ми документите, качих се за преглед. Провери ме за разкритие и отсече: имаш пълно разкритие, ти раждаш, влизаме за секцио…Но чакайте малко, какво секцио защо? Кажете ми каква е причината, попитах аз. Тясна си, това голямо бебе, страхлива си, не, не можеш да го родиш. Влизаме веднага за секцио. Дори преди другото, уговорено такова, което беше точно за този час.

Станах и вървейки към родилна зала, отидох да прегърна съпруга ми. Казах му, че не искам секцио, че ме е страх, но той беше блед като платно. Не можах да му обясня, че няма медицинска причина да ме режат. Аз на 23 години, здрава, спортистка, спокойна, въпреки че знам какво изпитание ме очаква, веднъж не казах ‘страх ме е, искам секцио’!

Влязох в родина зала, седнах на кушетката и анестезиологът ме пита каква упойка искам. Разясняваше ми всичко, а аз се чувствах като в капан! Вече усещах и напъните… Лекарят толкова бързо се приготви и отсече: “Няма как да избира упойка, тя ражда! Приспивайте я и да вадим бебето!…”

Събрах сили и станах. Казах: “Но, моля ви, аз не искам секцио, каква е причината?” Усещам как бебето ме натиска, усещам този уникален процес – раждането! Той повиши глас и каза, слагайте я бързо… отново легнах и пак казах, че не искам секцио…

От там, знаете какво се случи… Бях приспана. Да, не ме приспаха, а бях приспана. Ей така, без да знам защо, усетих, че просто няма никой друг с мен. По-точно всички са срещу мен или поне не са срещу доктора.. Целият екип гледаха в ступор нашия спор и също недоумяваха какво се случва… 

Забележете: не измериха тонове на бебето, не са ме гледали на ехограф. Реално дори не се знаеше всичко, което трябва да се знае преди едно раждане, каквото и да е то! 

И тук вече следва тежката част.

Чувствата на една млада, здрава жена, която само иска да има избор. Иска да бъде подкрепена, иска да знае защо се случва това с нея, защо някой решава съдбата й! Чувствах се НАСИЛЕНА, ПОСЕЧЕНА, СКОПЕНА от привилегията да бъда жена и да изпитам най-красивата болка! 

Не спирах да се питам защо се стигна до там. След раждането се опитвах да се успокоя с това, че сме живи и здрави, да се фокусирам над прекрасната си рожба! Но горчивината от насилието и жертвата, която бях дала, всичко, което се случи с мен, беше подсъдимо! Два дни плаках и накрая просто се примирих.

Със спокоен тон попитах отново лекаря имало ли е наистина причина за секцио, че баща ми е доктор и иска да знае каква е тя. Но отговорът беше все така хаотичен и неясен… Клишетата на 21 – ви век… Тясна си, бебето е голямо.

ТИ НЕ МОЖЕШЕ ДА ГО РОДИШ ТОВА ДЕТЕ!

Минах дълъг път след това. Плаках нощем, омерзението беше по тялото ми, в психиката ми! Детето ме държеше. Все пак не исках да съм неблагодарна към Бога, не към някой друг! Молех се да забравя, да приема, да продължа напред… Но сякаш отнемането на женската ми мисия беше нещо символично и смазващо!

Обаждах се по съдилища, питах какви са процедурите, намерих организации и т. н., изчетох много! Накрая установих, че срещу лекаря има доста заведени дела! Въпреки всичко, аз знам, че да си лекар е ужасно трудно. Това е мисия, свързано е с куп лишения и неуморни, понякога сливащи се работни дни! Поставям се и на мястото на този човек – лекар! Аз самата съм от лекарско семейство, обаче и знам каква е цената, но знам и каква е каузата! Или се отдаваш и приемаш лишенията, за да бъдеш полезен или прекратяваш дейността си, щом е непосилно за теб!

Времето минаваше. Гледах дъщеря си с толкова любов, кърмих я доста дълго (2,6 г.), което много ми помогна да се почувствам пълноценна майка и някак да залича огорчението от раждането. Създадохме невероятна връзка и се наслаждавам на всеки ден с нея!

Тук ви благодаря, че изтърпяхте половината разказ и по-точно по-трудната част! Защото сега следва 180 градусово завъртане и разказът за моето чудо и пътят към мечтаното и полагащо ми се естествено раждане!

Един ден дъщеря ми ме спря на вратата с думите: “Мамо, ти имаш бебе в корема, аз го виждам и чувам!” Останах на място. В ръцете си държах багаж и просто го пуснах на земята. Не знаех какво да кажа и след няколко секунди на абсолютен блокаж я попитах как така и от къде знае това…

Имахме един опит със съпруга ми, но не очаквахме да стане така бързо, тъй като преди 2 месеца бях преминала през гинекологична операция. Но в края на деня просто отидох до аптеката и след няколко часа видях светкавично появяващи се 2 черти. Беше толкова блага вест, дошла ни като истински подарък, отново желано бебе, което сякаш е дар от Бог! 

И ето че започнах да чета за ВБАК.

(бележка от Йоанна: ВБАК е директно зает от английски акроним, който означава нормално раждане след Цезарово сечение. Повече за спецификите на ВБАК можете да научите тук).

Още докато дъщеричката ни растеше, бях чула за този абсолютно възможен вариант и просто знаех, че някой ден ще опитам! Трябваше да търся възможностите за България и евентуално за Варна, града, в който живея.

Първо попаднах на Олга Дукат, чиято история прочетох и просто ѝ се доверих, защото разбрах, че тя има мисия в този живот и именно нея изпълнява! След това се спрях на двама лекари във Варна, като единият е вече доказан специалист, а другият е малко по-млад лекар. И все пак интуицията ми винаги ме е водела и отново реших да й се доверя.

Избрах Доц. Славчев, а дори не бях чувала дали води ВБАК. Просто още от първата ми бременност мислех да се запиша при него, но не се случи. Така или иначе и да бях избрала него първия път, както споменах по-горе, родилното на Света Анна затвори врати за ремонт малко преди моето раждане. 

Записах час за първи преглед и се надявах доцентът да ме приеме, защото графикът му е препълнен (и има защо). Прегледът мина нормално. Не питах веднага за ВБАК, защото реших, че не е дошло подходящото време, но пък бях успешно записана за следене на бременност при Доц. Славчев. След това направих една консултация с Олга Дукат, която беше като моята изповед, като обръщането на палачинката от “ДАЛИ ЩЕ МОГА” до

“АЗ ЩЕ УСПЕЯ”!

И тук е момента да кажа: Олга, благодаря ти! Наистина знам, че имаш невероятна мисия и си избрана за това, което правиш! 30 минути видео връзка отговориха на всичките ми въпроси. Погледите, реакциите и информацията ѝ бяха истински, преживяни, достоверни и някак разбиращи ме! Мен, недоразбраната, наранената женска душа на една обикновена млада жена, мечтаеща и нуждаеща се от шанс за естествено раждане! 

И така започна историята на моето чудо!

С вярата вдъхната ми от Олга и след това от срещата с моя ангел Доц. Славчев! Този ЧОВЕК, защото той е на първо място е един невероятен човек, ми вдъхваше толкова спокойствие с присъствието си, думите си, кратък и ясен. Винаги отговаряше адекватно и отдадено на въпросите ми. Преглед след преглед, чувах само: “тук всичко е наред, всичко е супер, браво, нещата вървят добре” и подобни малки, кратки изречения, КОИТО МИ СТИГАХА! Защото точно от това имах нужда!

Бременността не е нещо, което може да бъде обяснено. Никога няма да ти стигне времето, ако започнеш да задълбаваш във всяка подробност! За мен това е естествен процес и просто се наслаждавах на леката и спокойна бременност, благодарение на доцента!

Около 4-5 ти месец на една от консултациите си поговорихме за предишното ми раждане и със сълзи на очи разказах накратко какво се е случило. Доцентът не беше в точното настроение този ден и дори леко го помрачих с моя негативен разказ, който той явно беше слушал до болка от много жени… Каза, че това е подсъдимо и не може да си обясни как се е случило предположение, че имам перфектен статус, за да родя по естествен път успешно. Но с всяка следваща консултация, комуникацията ни ставаше още по-приятна и дори приятелска.

Усетихме доверие един в друг.

Той в моята вяра, хъс и непоколебимост, че ако всичко се подреди правилно просто ще успеем да родим нормално. А аз в неговия професионализъм, отдаденост, човечност и спокойствие, което толкова много търсих след психо атаките от предходното ми раждане! Всеки път го питах: ‘докторе, нали ако всичко върви така добре ще опитаме’. И той всеки път казваше: ‘разбира се и не само ще опитаме, а мисля и че ще успеем, просто няма причина за секцио!’

Прегледите ми бяха изпълнени с вълнение. Ходихме заедно цялото семейство. Влизахме задружно в кабинета, а той само ни кимваше и ни посрещаше с усмивка. А колко ли умора се крие зад нея, само той си знае! 

И така, докато не настъпи 9 тия месец, вече с голямо коремче, наближаващ финал и ново начало! Говорихме все по-подробно за какво ще следим. Около 20 ти ноември (с термин 3.12.2021), доцентът ми направи първи преглед за разкритие и просто, за да види какви са моите пропорции и т. н. След прегледа попитах някои неща и всичко ми беше обяснено. За първи път не се страхувах от гинекологичен преглед. Защо ли? Защото просто вече имах доверие в моя лекар! Знаех, че няма да бъда предадена и двамата вървим в една посока! Установихме и 2 см. разкритие, които явно бяха резултат от леките нощни контракции напоследък. Каза ми и че ако така получавам разкритие плавно, леко, преди същинските контракции ще е още по-добре за състоянието на белега. И само повтаряше, от теб искам само да вървиш!

Аз не се спирах!

Бях изключително дейна до самия финал на бременността. Тренирах през цялото време. Хранех се изключително добре, без желание за никакви вредни храни. Просто се бях отпуснала и отдала на естествените събития. Нищо не беше на всяка цена, а просто знаех, че ще се случи! Визуализирах го непрестанно. Говорих на бебчето и му давах кураж, че заедно ще се справим, че вярвам в него.

На 27.11. бях на рутинен преглед. Докторът не ме провери за разкритие, защото все още нямах регулярни контракции, а само нощните продължаваха и прогресираха. Повика ме в понеделник отново на преглед. Каза ми: подготви се, че от тук нататък ще следим по-честичко за разкритие. Та, кой лекар разбира, че жената има нужда да се нагласи за тези прегледи, кой лекар изобщо се опитва да разбира жената… да я уважава! Е, явно има и такива ЛЕКАРИ, като Доц. Славчев. Уважаващи личността ти.

Дори на единия преглед със съпруга ми си размениха няколко реплики… Съпругът ми му каза, че съм силна и че е сигурен, че ще издържа и ще се справя! А доцентът му отвърна: ‘а те жените са много по-силни от нас! Преминават през такива болки и успяват да ги преодолеят’… В този ден си тръгнах с насълзени очи от щастие, че двама мъже, в момента най-важните за мен, просто ми ВЯРВАХА! 

Връщам се пак след лирическото отклонение, сякаш не искам този разказ да свършва, дано не съм ви досадила, а успея да ви докосна! Както аз бях! Ииии в понеделник на 29.11 установихме суперските 3,5 – 4 см. разкритие! Вярно, последните 2 нощи бяха с малко по-силни, но не регулярни контракции! Вече дори имаше леко изтощение в мен, защото макар и леки, нощните контракции бяха почти през целия 9 ти месец! В сряда, 1.12, отново бях на преглед и вече имах 5 см. разкритие.

Да, но докторът имаше план, който за моя глупост първо не исках да приема! Той ми каза, че е мислил и е взел решение да ме повика на следващия ден в болницата за прием, тъй като е на редовна дневна смяна. Щеше да бъде с най-добрата акушерка и екип от лекари, на които може да разчита, ако се наложи. Ще спукаме водите и тъй като бебчето си беше много надолу, до обяд с няколко разходки ще родя!

Това звучеше толкова невероятно! Като чудо… нормално беше първоначално да не повярвам! Но Доц. Славчев има много повече опит от мен с ражданията и беше редно да му се доверя! Споделих му, че този план ме притеснява, не исках да забързваме нещата, исках да чакаме естествеността да се случи, но докторът се обоснова и въпреки всичко каза, както решиш! Това е моето мнение и желание, защото искам да бъда на твое разположение, да проследим всичко с пълни сили и да успеем!

Приех, благодарих му, защото той наистина беше помислил за мен. За моя случай, за евентуалните пречки, беше преценил напредването на раждането, възможностите ми! А неговият график е изключително натоварен. Освен, че е изключително добър израждащ лекар, той прави и гинекологични операции и води бременност! Само един истински отдаден лекар може да издържи това натоварване и все пак да не спира да изпълнява истински клетвата си.

Дядо ми беше лекар, професор по кожни болести, преподавател, доктор хонорис кауза и от личния му пример знам как изглежда и как се държи и каква е цената да бъдеш ИСТИНСКИ ЛЕКАР! 

На 1.12 съпругът ми си остана вкъщи. Аз имах странни усещания и болки, сякаш раждането вече се случва! Бях притеснена, обаче, дори леко разколебана, защо ли… Цяла нощ не спах и със съпруга ми решихме, че ще говоря още веднъж с доцента и ако преценим няма да бъда приета в този ден (2.12), а ще чакаме.

И вече в болницата отново се проведе същият разговор от вчерашния преглед. Аз притеснена, а Доц. Славчев спокоен, усмихнат и този път още по-непоколебимо, но не и задължаващо ми каза: Ти решаваш! Не искам да те притискам! Но искам да знаеш, че за мен е важно да успеем!’ Че може довечера да ми се обадиш през нощта или по друго време, в което аз израждам или оперирам и просто да се разминем. Просто мисля, че трябва доверието да е взаимно. Ние не сме на нечия друга страна, аз и екипът сме НА ТВОЯ СТРАНА!

И тук всичко приключи.

Казах му, прав сте! Не знам защо изобщо се поколебах и за миг дори Ви обидих с недоверието си! Защото, знаете ли, да, ние имаме желания, но и лекарите са ХОРА! Те също имат емоции, преживявания, дори и горчив опит. Но въпреки всичко те са там за нас (поне някои от тях) и за сметка на личния си живот, който на всички ни е безценен, те успяват да практикуват професията си! Имах ангел за себе си, а именно Доцент Славчев!

А датата 2.12 е и рождената дата на дядо ми – Проф. Д-р ДМН Златко Й. Пенев. Сякаш вселената ми пращаше всевъзможни сигнали, че това е моят ден. Изведнъж почувствах отново спокойствие, непоколебима вяра и не просто се надявах, че ще се случи. Аз знаех, че ще успеем заедно с доцента и екипа на болницата!

До към 10 часа оправяхме документи и в 10:30 пук, мехурът вече беше спукан! Безболезнена процедура, водите трябваше да изтичат контролирано, всичко траеше около 5 мин. и след това измерихме тонове. Моят момент, който бях очаквала не 9 месеца, а повече от 4 години вече беше тук!

Бях отдадена на случващото се, бях приела болката като мой приятел, очаквах я с нетърпение, защото тази болка щеше да донесе рожбата ми! Щеше да сбъдне мечтата ми!

За мен това е да си жена. Осъзната, отдадена на мисията да дадеш живот, дори и с цената на своя!

Контракциите започнаха и вече станах да се разхождам, както ми каза доцентът. А в стаята, в която следяхме тонове и бях временно настанена, бяха още две жени, които бяха родили естествено и толкова ми помогнаха… Окуражаваха ме и ми се възхищаваха как се справям, колко съм спокойна.. Повтаряха само, че ще успея!

Персоналът на болницата беше невероятен – приятели на раждащите жени. Отделението кипеше от живот, беше пълно и сякаш грееше със собствена светлина. Времето беше топло, слънчево, просто един невероятен декемврийски ден!

Пратих само 2 кратки клипчета на съпруга ми от моментите на контракции след вече установени 9 см. разкритие, просто защото искахме и той да е с мен, поне малко да го докосна до магията…! Видеото показваше стичащите се сълзи по лицето ми от БОЛКИТЕ НА ЖИВОТА, както и жест с палец нагоре, защото аз ще успея.

Всички ние, замесените ще успеем!

Не спирах да вървя и да дишам. И ето че вече напъните бяха факт, на третия напън едната акушерка направи последен опит да ме попита дали искам някакво обезболяващо (не знам какво могат да слагат в този момент, но вероятно има нещо лекичко, което е позволено), но аз категорично отказах. Доцентът дойде и само ме попита: ‘готова ли си’, а аз категорично отвърнах, че съм! 

Ех, този спокоен, благ поглед… той ми даваше кураж, че щом той вярва, коя съм аз да се съмнявам! Легнах и определено първите няколко напъна се затрудних, просто бях толкова старателна и нетърпелива, че не успях да осмисля как точно да напъвам. А болката беше неописуема, сякаш трябва да преминеш на някакво по-високо ниво на съществуване! Сякаш трябва да се отдадеш на всичко това, да се отпуснеш на процеса, на тялото си, на екипа, който иска най-доброто за теб!

Очите ми са затворени, преодолявайки болката, напъвам с цялото си същество и осъзнавам, че само аз мога да бъда пречката за себе си, за лекаря си, за бебето си! Бебето! То е там и чака заедно да се справим! То знае по-добре дори от мен какво да прави! И след не много напъни в 12:40 ч.

Ноа се роди!

Ето го стои на гърдите ми, прекрасен е! И всичко доби смисъл, а аз отново съм с насълзени очи, докато ви разказвам всичко това! Лично е, много е лично, но е и общо! Това е чудото на моето естествено раждане, на нашето естествено раждане, на вашето такова! Защото всяка жена е различна, но животът идва по един и същи начин – чрез нас!

Изтеглиха Ноа и той тежеше 4060 гр. Не само успях да родя нормално, не само успях да родя ВБАК, но родих и 4 килограмов мъж! И защо се хваля, че УСПЯХ…

УСПЯХМЕ!

Защото при предното ми раждане чувах само ТИ НЕ МОЖЕШ ДА ГО РОДИШ ТОВА БЕБЕ (3,600 – 3,700)! А това го чуват и много, много от вас! Ако някой ви каже, че не можете, търсете други възможности! Защото всяка жена заслужава да има шанса да изживее мисията на своя живот – да дари такъв!

Благодаря на Бог, че ми изпрати ангели! А на Доцент Славчев ще бъда благодарна цял живот, той го знае, защото му го казах! През цялата ми бременност и раждане беше неотлъчно до мен. Говорихме си, донесе ми шоколад, направиха ми айрян, защото бях изтощена и кръвното ми падаше и се качваше, докато показателите се нормализират.

Какъв човек, какъв лекар само! Той, той и пак той е виновникът за нашия успех! След като на 2.12 му беше четвърти ден на редовна смяна в родилното, на 3.12 беше повикан за естествено раждане с избор на екип! В същата вечер 3 срещу 4.12 беше нощна смяна и изроди 3 жени естествено… и през цялото време идваше и да ме пита как съм!

Видях с очите си какъв подвиг е да си лекар, видях през неговите очи!Благодаря и пак благодаря!

Знайте, мили майки, че можете, защото сте създадени да дарявате с живот!

Хареса ли Ви този разказ? Ето тук можете да намерите още ВБАК вдъхновение. А тук са събрани разкази за раждане във Варна с уважение към жената.

Ако сте бременна или планирате бременност и искате да получавате всяка седмица информация и вдъхновение за раждането, абонирайте се за бюлетина на “Сърце до сърце”.