В трудни времена се раждат силни хора

Моята история започва в недалечната 2017 година когато родих първото си дете.  Когато видях положителния тест веднага започнах да звъня на най-близките си, включително и на двете ми най-добри приятелки, които в този период също бяха бременни: едната в 8мия месец, а другата в 4тия. Порадвахме се, поплакахме и така следваха съветите им: да се обадя на тяхната АГ, която следи бременностите им и да започна и аз да ходя при нея.

Така и направих. Обадих ѝ се и тя пое ангажимента да бъде моя лекар и приятел следващите 9 месеца в моя живот. От пръв поглед тя е много добър специалист – лекар, добър човек. Доверих ѝ се и никой не можеше да ме убеди , че има по-добри от нея, за мен тя беше Човека!

Моите две приятелки родиха секцио при нея. Едната с причината, че има операция от херния, а другата, че плацентата била ниско долу, не плацента превия, а просто ниско долу, както и че не била психически подготвена за нормално раждане и нямало да издържи на напрежението. Лекарката определяше датите за секцио, не пациентките ѝ! Така аз тогава не обърнах внимание на всичко това. Казах си: щом лекар го казва, значи има защо и така е трябвало, а за мен тя все още е най-прекрасният лекар в очите и сърцето ми!

Имах най-прекрасните девет месеца, супер лека и безпроблемна бременност! До момента, в  който не влязох в 9-ти месец и не получих бъбречна криза. Терминът ми беше за 28.03.2017. Веднага ѝ се обадих, защото не знаех какви са тези болки. Тя ме извика в кабинета и установи , че правя бъбречна криза, направи ми инжекция но-шпа и болките лека по-лека утихнаха. Останаха обаче изтощението и умората, като тя ми каза така: „Сега ще извикам моя близка приятелка нефролог, да те прегледа и ако имаш камъни и тя каже, че трябва да раждаме днес , ще трябва да го направим, за да не се измъчваш, тъй като може да получиш още една такава криза до като не родиш.”

Така дойде въпросната лекарка, прегледа ме, установиха , че имам два камъка от 3мм и 5мм. Взеха заедно решение, че за мен най-добре ще бъде да извадят бебето колкото се може по-скоро! Още същия ден приготвихме сака и хванахме пътя към болницата за така нареченото „спешно секцио”.

Всичко мина добре и на 13.03.17 година се роди прекрасната ми дъщеря Азра! Бях със спинална упойка и успях да видя какво човече родих. Показаха ми я набързо и я свалиха долу в нентологията. 

Да, но кошмарът за мен започваше тепърва, все още неосъзнала случващото се! Първият минус на секциото е, че не можеш да видиш и прегърнеш детето си, не можеш да го закърмиш веднага, защото нямаш силите да обгрижваш все още своето новородено! Така след цяла нощ будуване от емоции и разговори с близки и приятели, дойде сутринта, в която рехабилитатор влезе в стаята ни за да ни раздвижи.

Болките и опъванията са ужасни, ставаш и вървиш със скороста на мравката! Въпреки болките, които изпитвах, казах на въпросното момче, че искам да видя детето си и го помолих да ме придружи до стаята на бебетата. Той ме погледна странно с недоверчив поглед и ме попита дали ще се справя. Аз му казах, че вече съм майка и няма сила, която да ме спре!

Така хваната под ръчичка за него извървях един дълъг коридор докато не стигнах до „прозореца” където стоят бебетата. Изкараха Азра, а аз започнах да плача от радост и от тъга, че тя не е до мен! Плачех постоянно, за всичко, за най- малкото… за едната усмивка на мъжът ми дори!

Истинският кошмар започна когато се прибрахме във вкъщи. Тогава осъзнах, че нещо с мен не е наред. Усещах постоянен страх, че бебето няма да оцелее, че родителите ми, които пътуват, за да дойдат да видят мен и бебето, ще катастрофират и всички ще починат. Плачех за всичко, не успявах да спя, дори когато бебето спеше. Черни мисли бяха обладали моя ум, а умората и изтощението ставаха все повече и повече!

Не успях да кърмя рожбата си, защото видиш ли ти помпата не може да изпомпи и 20мл, а на гърда тя сучеше. Но аз бях твърдо решена да следя милилитрите, голяма глупст, голяма грешка! Давах АМ (адаптирано мляко) и се чувствах все едно давах отрова, и пак ревове, и пак драми!

Така 15-20 дена след раждането, малката мина изцяло на АМ. Лека полека тази следродилна тъга започна да напуска моя ум и тяло. С времето и ситуациите, които се случиха с мен и около мен започнах да осъзнавам къде съм грешала и какво е трябвало да направя.

И така, бях твърдо решена, че за второто бебе няма да повтарям същите грешки, като при първото. За всички негативи, които ми се случиха, до ден днешен обвинявам секциото и рязко взетото решение да ме оперират!

Две години и пет месеца след секциото забремнях отново. Този път бях твърдо решена, че ще раждам нормално и никой и нищо не може да промени това мое решение! Естествено, аз все още много държах на моята АГ и исках отново тя да следи бременността ми въпреки слуховете, че тя нормално не изражда.

Аз наивно си мислех, че за нея аз съм по специална и ще се вслуша в моите искания и желания!

Така и беше до последно, отново имах прекрасни девет месеца, отново всичко с мен и бебето беше перфектно! Като на всеки преглед аз казвах, че искам нормално и тя казваше, че мога да родя нормално и тя ще ми помогне и ще бъде до мен. До последния преглед, който се състоя при нея….

Бременна в началото на 9-я месец отивам на тонове и ехограф. Мина прегледа и сядам на стола пред нея, а тя на един бял лист ми пише една дата 09.03, при което аз я питам какво е това. Тя ми заявява датата ти за секцио! Аз супер шокирана ѝ казвам: Да ама аз искам нормално раждане, както бяхме говорили! И тя започна: да, ама миличка, виждаш той е с голяма глава, като сестра си, ти си с тесен таз и още куп други нейни теории, които да ме откажат от нормалното раждане!

Някак си обладана от разговора, взех бялото листче и  напуснах кабинета. Обадих се на съпруга си веднага. Разказах му какво се случи и той категорично отказа тази дата за секцио и ми каза така: „Какво стана, нали нямаше проблем за нормално раждане? Какво се промени в последния момент? Кажи ѝ на лекарката, че не искаме тази дата и ако ще е секцио ще бъде датата на дъщеря ни: 13.03.” И ми затвори телефона.

Аз разстроена се обаждам на АГ и казвам, че той не иска тази дата и иска 13.03, а тя ми каза така: “Не може тогава; много е близко до  термина ти (17.03.2020). Ако вземеш да родиш през нощите, какво ще те правя тогава???”

Прибирам се аз с идеята да се опитвам да разубедя мъжа си и той да се съгласи с тази дата и просто всичко да приключва. Да ама не. Той упорито държеше на това или 13.03, или нормално и се афектира страшно много от думите ѝ „ако вземеш да родиш през нощите”. Какво било това, тя ли щяла да решава кога синът ни ще се ражда, то си е непредвидим процес, може и през нощта да тръгне. И как така тя ще преценява на коя дата ще се ражда нашето дете. Според него тя си разпределяше графика както на нея и е удобно!

Съпругът ми категорично отказваше нейните теории. Каза ми ако не се съгласи, ще намерим други лекари. Сякаш в Бургас няма други лекари!? Ако не беше упоритостта му, аз веднага щях да се съглася за секциото! Благодаря му, че повярва в мен и не ме остави да взема грешни решения!

Започна нашето голямо търсене. Звъннах на една от акушерките в болницата, в която родих дъщеря си, за да поискам съвет и да попитам ако тръгне евентуално раждане дали тя би била до мен и би ме подкрепяла в този важен за мен момент…. Ето тук започва истинската борба. Тя така категорично ми отказа, като започна да ме убеждава, че само 3г след секциото е супер малък период и рискът за мен и бебето е толкова огромен, че тя няма как да поема такава отговорност. Трябвало да минат минимум 7 години, че да се случи това, което искам аз. Каза ми, че в тяхната болница ВБАК има 1:1000 и то съвсем случайно станало. С две изречения тя ми каза, че дори и да тръгна към болницата в активна фаза с контракции и разкритие, пак ще ме срежат!

Ето това беше моментът, в който аз категорично се отказах и от тази болница, и от така обичаната от мен лекарка! Направихме една среща с АГ-то. Казахме, че сме разочоровани и ще намерим друг вариант. Взех си всички необходими документи за постъпване в болница и излязох от този кабинет завинаги!

Сега трябваше да намеря някой, който да се съгласи за ВБАК (нормално раждане след цезарово сечение – бел. Йоанна) с мен ли поне ми даде този шанс! В групата за Вагинално раждане след цезарово сечение съм от 2017 година. Винаги с интерес четях постовете, най-вече за бургаските успели мами. От там виждах само две имена: на акушерката Велина Василева и на доктор Златко Кироваков, които покрепят и израждат майките след секцио!

Без да се замисля писах на Акушерката, а тя ахххх ТЯ ….. УНИКАЛНА Е! Не след дълго ми отговори с такъв позтивизъм, че още от първите редове аз разбрах, че ще родя естествено при тази жена! Моментално ми изпрати клипове и материали, за да започна да се подготвям за ВБАК!

Уговорихме се за среща, исках да я видя и на живо. Беше на работа, извика ме пред родилно отделение. Още щом излезе, тя ме обгърна с топлина и нежност. Поговорихме си и тя ме уверяваше, че шансът да имам руптура е малък. Каза ми: „Ти ще успееш момиче!” Прегърна ме и си поплакахме заедно.

Моята Акушерка.

Следващата стъпка беше да имам зелена светлина и от доктор Кироваков. Тя ми уговори среща с него. След прегледа той ми каза, че нямам никаква причина да не мога да родя нормално. Всичко с мен и бебето беше перфектно. Направо си ми каза ти си жена, родена да раждаш нормално!

Той също ме увери, че ще бъде до мен по време на раждането и да нямам абсолютно никакви притеснения за това. Това е още от първата среща. Така вече аз спокойна, че съм намерила „моите ” хора, можех просто да стоя и чакам момента, като постоянно подържам връзка с акушерката ми за състоянието ми!

Вечерта на 16.03.2020 лекарят и акушерката ми са на смяна. Беше обявено извънредно положение заради Ковид-19 и женските консултации бяха прекратени. Извикаха ме късно вечерта – в 21:00ч – да ме прегледат, тъй като терминът ми беше на следващият ден.

Доктора ми направи вагинален преглед и ми каза, че скоро няма да е моята работа. Шийката ми още не се била центрирала. Акушерката ми пусна тонове и ме изпратиха по живо по здраво в къщи.

Прибрах се аз спокойна, сипах си чашка вино и се успокоих, че следващите дни няма да има раждане…. Приспах детето си, легнах и аз с една книжка в ръцете. Както си чета и изведнъж баам! Силна болка, такава болка, която до сега не съм усещала. След малко ме отпусна, продължих да чета. Минаха 10 минути и след малко пак бааам! Същата болка, по-силна от първата. Аха! – си казах – май моментът дойде. Изчаках да видя дали ще има следваща, не след дълго дойде и тя!

Станах и отидох веднага до двете 00. Писах на акушерката. Часът беше 23:45, като тя си помисли, че това са подготвителни: все пак преди 2 часа бях при тях и нямах никакви индикации за раждане, но не след дълго се убедихме и двете, че моето раждане започна! Каза да засичам контракциите и колкото се може по-дълго или колкото издържа да стоя в къщи.

Повиках мъжа си. Бях купила за този момент и фитнес топка. Тук е моментът да споделя, че тази топка е велика. Изкарах повече от половината контракции на нея. Посрещах всяка контракцияна нея, намаля болката на половина. Седнах пред камината и се залюшках леко на топката, а мъжът ми посрещаше всяка болка заедно с мен. 

Контракциите зачестиха. Започнах да ги засичам на всеки 3-4 мин с продължителност 1мин. Писах на акушерката и тя ми каза, че е време да тръгваме към тях. Часът минаваше 4:30 сутринта. Тя ме посрещна, оправи ми документите за прием, а докторът ме прегледа като каза, че разкритието ми е 3 към 4см, а аз очаквах да е поне 7см! Ужас!

Сложиха ми система окситоцин на бавна капка. АХ каква беше тази бавна капка не знам, но започна да боли истински тогава! Акушерката ми беше неотлъчно до мен, правише ми леки масажи по кръста. Каза ми да легна, че ще ми трябват сили и да ги пазя! Между контракциите буквално заспивах, за секунди, но заспивах! Започнеше ли контракцията, силно стисках каквото имах около мен: дръжки, легло, ръката на акушерката ми.

Докторът идваше да проверява до къде съм стигнала. Прегледа ме и бях със 7см разкритие, попита ме дали боляло…. моля?!? После си отговри сам: да знам боли, аз пак в шах?!?! Всъщност, не знам колко боли, но виждам, че много ви боли- ми каза той. Погали ме за крака утешително и пак изчезна. Нямах сили, да му обяснявам точно колко боли!

Държах се мъжката до последно.

Точно когато вече бях решила да крещя ИСКАМ СЕКЦИО, докторът дойде, прегледа ме и каза, давай момиче, с 9см разкритие си, постарай се, стани и стой права, така по бързо ще направим пълното разкритие…. Вдигнаха ме с акушерката, имаше един шкаф пред мен. Подпирах се на него дишах и издишах, като акушерката ми правеше пак масажи по кръста.

Започна да ми се вие свят. Погледнах на вън през прозореца и видях уникален изгрев. Слънцето изгряваше с ярко червени лъчи. В този момент започнах да поскачам на един крак. Тогава докторът каза на акушерката: виж тя стои на един крак, започнаха напъните. Попита ме дали усещам напъни, а аз му казах, че не знам какво усещам.

Върнаха ме на леглото. Бях с пълно разкритие. Напътстваха ме как да напъвам, кога да напъвам. Така след 1-2 упражнителни напъна на леглото ме вдигнаха и насочиха към магарето. Аха, си викам, същинската част идва!

Започна се.

Чакаш контракцията, слушаш акушерката какво ти казва и действаш. Аз не бях от най-послушните, но все пак с 3-4 напъна се роди прекрасният ми син Абдула. В 7:30, точно на термин, с най-прекрасния изгрев в живота ми!

Още щом той излезе, акушерката ми го сложи върху мен. Имахме моментален контакт кожа до кожа,отложено клампиране на пъпната връв, ранно слагане на бебето на гърда, снимки за спомен, и едно вечно приятелство с моята любима акушерка! Бебето не се отдели и за миг от мен, през цялото време беше пред очите ми: къпаха, мериха, теглиха пред очите ми!

Мила моя акушерке, знам, че ще четеш това. Още веднъж огромно благодаря! Бъди благословена и радвай още стотици жени, ние имаме нужда от теби твоят позитивизъм! Остани си такава: никога не се променяй! Обичам те!

С едно изречение ще завърша тази история. Ако се налага да раждам още 5 бебета и 5-те бих желала вагинално да ги родя!  Няма нищо по-хубаво, по-истинско от това! Природата си знае работата, отдайте ѝ се!