Back

“…Да пребъдат рожбите ти!…”

Родих първото си дете декември 2017г. в АГ болница – гр. Варна. По време на бременността няколко приятелки ми бяха казали, че за нормално раждане не ми е важен толкова лекарят, а акушерката. Доверих се на акушерката, след като се съгласи с плана ми за раждане. Впоследствие осъзнах, че поставеното на гърда бебе и лекото стискане на зърното в устичката му не е като засукване непосредствено след раждането. Това и други подобни неудовлетворяващи моменти сякаш заглушаваха думите на акушерката, че съм велика заради това, което съм успяла да направя.

Истински велика се почувствах след второто си раждане през октомври 2019 година, макар и за кратко. Акушерката, изродила дъщеря ми, ме подкрепяше до голяма степен и през втората ми бременност, успокои ме, че няма проблем и да пренося, както и стана. Бременността ми беше не лека, както и първата, справях се предимно сама, а на първия ден от преносването останах реално сама с дъщеря ми, която беше на 1година и 10месеца , тъй като със съпруга ми се разделихме.

На тежкото си емоционално състояние, предвид ситуацията, отдавам трудното си второ раждане. Изпитвах несигурност и относно избора на лекар и болница, тъй като първия път раждах в АГ болница с акушерка, останалият персонал се държа или грубо или незаинтересовано. Реших да пробвам в Окръжна болница – лекарят, с когото се срещнах, не одобри почти нищо от плана ми за раждане. Откакто разбрах за д-р Атанас Цонев в МД, исках да родя при него, но ме спираха честите му отсъствия тогава.

След термина ходех на прегледи и запис на тоновете на бебето, Д-р Цонев направи леко отлепване на “мехура” и каза,че ще се наложи да се направи още няколко пъти, за да не стане прекалено късно, но се оказа, че околоплодните води са намалели до опасно ниво и се налага да се предизвика раждане. За мен е много важно детето да избере кога да се появи на този свят и съм против всяка намеса. Доверих се на лекаря, но бях тъжна, че се налага да се меся в “пътя”на сина ми.

На следващата вечер трябваше да отида в МД за приемане. За моя огромна радост синът ми явно разбра какво следва и още същата вечер около 21ч.започнаха контракциите. Първото ми раждане продължи 18 часа, бях се настроила, че този път ще е по-бързо и по-безболезнено, но не бях включила раздялата с партньора ми в “сметките “…9 часа са наполовина, но болката…сега, 9 месеца по-късно, си давам сметка каква сила ми е дала тази болка, бях чела много за нея, как не трябва да й се съпротивляваме, как тя ни помага…виех като ранено животно и очаквах със страх отново да ми се скарат, както първия път като раждах, макар че тогава бях по-тиха, а те дори не се опитаха да ме спрат с великата лъжа, че викането ще ме изтощи повече, в което има логика, но се подтиска емоцията. Лекарят ми правеше масаж с притискане на кръста при някои контракции, за жалост не при всички, показа ми някои облекчаващи пози, предложи ми да легна настрани с подпрян на опора горен крак, вероятно така по-лесно следяха и тоновете, но след като казах, че легнала ме боли повече, веднага ми помогнаха да се изправя и проверяваха тоновете, докато се поклащам около леглото. Съжалих, че не използвах залата за активно раждане,заради ваната, тъй като вкъщи под горещия душ и падащата върху кръста вода се чувствах най-добре. Не знам дали във водата бих получила същото облекчение.

Съвсем спокойно, без да ме притиска, знаейки че съм против, лекарят ми предложи да спука мехура. Попитах защо, обясни, че около 40 минути няма никакъв напредък в раждането и иска да види цвета на водите. Започнах да разпитвам какво представлява, дали боли, сякаш някоя болка би ме стреснала вече и акушерката реши, че се страхувам, че ще е болезнено и започна да ме успокоява и убеждава. Лекарят веднага я спря, за да й каже, че причината за колебанието ми е нежеланието да се ускорява процесът. Това ми даде спокойствие за избора ми на лекар. Следващата контракция сигурно беше най-болезнената или аз бях на предела на изтощението, съгласих се за пукане на околоплодния мехур след приключване на задаващата се контракция, при която се подпрях на леглото и наведох глава.

Видях как водите ми изтекоха, бях толкова доволна, погледнах часовника, 5 минути преди да родя. Качих се на магарето и малко се стъписах, понеже д-р Цонев водеше раждането различно от акушерката, изродила дъщеря ми. Първия път се хващах за едни колани и така много лесно се сгъвах, за да напъвам, акушерката ми казваше кога да напъвам. Този път докторът каза да обхвана краката си, което ми беше по-неудобно и аз да преценя кога да напъвам, което също ми беше трудно.

Вероятно е пропуск,че не го обсъдихме предварително. Чувствах сякаш нищо не правя и не мога да се справя. Излезе главата на детето ми и явно не успя да се завърти,така че да минат и раменете. Наведох се и я видях, посиняла главичка, започнах да я милвам и да говоря, казах на сина ми, че се справя чудесно, че сме много добър екип, че се налага още малко да се постараем и ще бъдем заедно. След което д-р Цонев приложи някакъв метод със сгъване на краката към корема, а ръката му я усетих все едно само докосна корема ми, аз също напъвах и дойде 4 килограмовият ми син!

Лекарят изчака с клампирането на пъпната връв, два пъти ме пита дали не искам аз да я срежа, каза на акушерките да ми дадат бебето да го гушна, дойде да ми стисне ръката и да ме поздрави. Акушерката направи същото…уау какво силно впечатление ми направи нещо толкова нормално, ама нали първия път лекарят дори не дойде в родилна зала.

И този път,както първия нямах разкъсвания, но д-р Цонев каза, че има някаква раничка, която леко кърви. Силно ме впечатли, че ми предложи да избера дали да я зашие на момента или да изчакаме евентуално да спре кървенето и то спря, но на следващия ден се оказа, че вероятно е имало леко разкъсване на външните тъкани, за което лекарят пак ми предложи два варианта, а аз обичам да имам избор… след спадането на отока нямаше и следа. Доволна съм, когато нещата се случват естествено.

На 20-тата минута синът ми сучеше доста активно. Държах го около час на гърдите да яде, повече от два часа се гушкахме, след което ни преместиха, но отново заедно. Предложиха ми първата вечер да го вземат, ако искам да си почина, с уважение приеха отказа ми. Кърмех на поискване. На третия ден разбрах, че препоръчват кърмене по режим през 3 часа, след като казах какво правя. Казаха, че сама избирам, тогава не ми хареса тонът на сестрата, но сега си давам сметка, че тя също е уважила избора ми. След неадекватни съвети относно кърменето след първото ми раждане и предразположеност от моя страна, на 20-я ден ми направиха операция под пълна упойка за отстраняване абсцес на гърдата. Макар да продължавам да кърмя първото си дете тандемно с второто, дълго изпитвах неудовлетворение във връзка с това,че се наложи да дохранвам с адаптирано мляко, затова се подготвих доста добре за втория път и със страх посрещнах препълването на гърдите при слизането на млякото. Карах всеки влязъл на визитация лекар да ме преглежда и те нямаха нищо против , всъщност ме успокояваха и ми даваха съвети, а д-р Цонев ме подготви как да реагирам при евентуален проблем у дома.

Отделяха бебето за час по време на свиждане, с което също направиха компромис и проявиха разбиране, че не искам да му се дава биберон-залъгалка и ме извикаха да го накърмя, тъй като много плакал, а можеха просто да го оставят. Уважиха и смяната на избора ми, когато на третата вечер реших, че съм изтощена и искам да му дадат биберон-залъгалка. Почти през целия престой детето спа до мен на леглото, вместо на бебешкото, никой не възрази.

Раждането далеч не е най-великото нещо, което може да направи една майка. Страхувах се много от секцио, вероятно заради загубата на контрол от моя страна и смятайки, че няма да чувствам удовлетворението, носещо естественото раждане. Сега смятам,че подкрепата и доверието са ми били най-необходими, а ако имаше и някой, който да ми разясни предварително различните варианти… Не знам дали само заради по-успешното ми, в сравнение с първото, второ раждане или и други обстоятелства, но определено се чувствам едно стъпало по-нагоре.

Радвам се,че за второто си раждане проучих вариантите и за трите болници във Варна. Все още чувам “стане ли нещо с бебето,карат го в АГ”,ами нека пък сме с хубави мисли и привличаме такива хора и обстоятелства.

Leave A Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *