Back

Моят опит за VBAC

Родих първото си дете с планово секцио на 21 години. И тогава исках да родя нормално, никога не съм желала нещо друго, но явно не бях готова. Имах съвсем лека и напълно безпроблемна бременност, говорехме за нормално  раждане с моята лекарка докато накрая към 8-9 месец тя ми сервира, че бебето е голямо, а тазът ми е тесен и няма да мога да родя нормално. Бях доста разочарована и не знаех какво да правя. Но не бях готова да намеря друг лекар, на който да се доверя съвсем накрая, а мисля и нетърпението ми на първескиня да се срещна с малкото човече ме накара да се съглася с нея и избрахме дата за планово секцио. С уговорката ако тръгне нормално преди това да опитам така. Иначе беше склонна да ме чака най-много до датата на термина и ако не се случи тогава да ме реже. В крайна сметка аз се съгласих с нея на дата, която беше седмица по-рано от термина. Нормално раждане разбира се не започна и ми направиха плановото секцио. Тъй като до голяма степен решението беше мое аз не бях толкова разочарована от това.

Но въпреки всичко желанието да родя нормално остана у мен и никога не съм се съмнявала, че ако имам друго дете ще опитам. На планово секцио нямаше да се съглася отново освен при сериозни медицински причини. Защото това с таза и голямото бебе е една преексплоатирана диагноза и реално докато не започне раждането няма как да се знае дали бебето ще може да мине през таза.
И така, 10 години по-късно бях бременна отново. Бременността ми беше както различна в доста отношения, така и подобна в други – отново безпроблемна, аз и бебето бяхме в добро здраве и нямаше нещо лошо на хоризонта, което да възпрепятства моята мечта за вбак.

За моя голяма изненада успях да намеря лекар в моя град, който да ме подкрепи и реших да му се доверя. Но ударих на камък по друг показател – забраниха ми да си доведа дула, а това беше от много голямо значение за мен. Наистина имах огромна нужда от подкрепа на някой,  който вярва в мен, има опит и е запознат в процеса. Дотолкова бях разочарована, че обмислях да родя в друг град, но накрая се отказах от идеята, имаше прекалено много пречки, а тук нещата не бяха чак толкова зле.

През бременността си се подготвях по всякакъв начин, по който можех. Постарах се да остана възможно най-активна, правих упражнения, кляках, гледах да ходя колкото е възможно повече. Единствено с храненето не се справих блестящо и най-вече това, че не можах да намаля драстично захарта, както ми се искаше. Четях много, информирах се, правих масажи на перинеума. Подготвях и партньора ми, искахме той също да присъства на раждането, а предвид, че не ми позволяваха да си взема дула явно той щеше да е единствената ми опора.

Направих си и план за раждане, обсъдихме го с лекаря, той се съгласи за почти всичко, аз отстъпих за няколко неща, за които и без друго знаех, че няма да се случат, но не бяха най-големият проблем. Освен писмения си изработих и план за раждане в картинки, разпечатах го и го ламинирах, за да го взема със себе си на раждането и да може останалия персонал да се запознае възможно най-бързо с желанията ми.

За съжаление и това бебе не вървеше много малко като размери, което леко ме тревожеше. Но все пак се постарах да остана позитивна и да вярвам, че бебето е създадено точно за моето тяло и може да излезе безпроблемно от него.

Десетина дни преди термина ми започнах да се притеснявам, че коремът ми не се смъкваше надолу и бебето не се беше наместило в таза. Знам, че не е задължително да се смъкне преди раждането, но все пак ми се искаше да я нямам тази тревога. Освен това и при първата ми бременност то никога не се смъкна. Започнах да си мисля, че естествено раждане няма да започне при мен и накрая бебето ще е толкова голямо, че ще се наложи секцио така или иначе. Все пак 10 дни преди термина измериха бебето по ехограф 3700. Лекарят ме успокои, че може да не е вярно и да е към 3500, а и аз си знам, че тези мерки дават големи отклонения, но все пак като чуеш цифрата веднъж тя някак ти се забива и не излиза от съзнанието.

Започнах да правя всичко възможно да изкарам бебето по-рано с надеждата да е с по-малък размер. Правих почти всичко, на което попаднах – разходки, качване на стълби, упражнения, ядене на ананас, секс. Нищо не помагаше. Дори тапата ми не падаше, коремът си стоеше високо. В един момент се отчаях и реших, че нищо няма да правя повече. А и времето навън отново се развали и вече не беше подходящо за разходки.

В деня на термина ми се събудих, всичко си беше същото, никаква промяна, никакви особени контракции. Подготвителни си имах още от 4-тия месец, бях им свикнала отдавна и не ми правеха впечатление. На следващия ден имах час при лекаря да видим накъде отиват нещата, защото по българските стандарти вече щях да преносвам.

Цял ден си бях вкъщи, следобяд реших да потанцувам малко, за да не стоя цял ден на едно място да се схващам. Веднага след танците седнах и усетих нещо да изтича. Отидох в тоалетната – превръзката ми беше мокра. Доста мокра, определено не приличаше на течение, а съм имала доста воднисти течения и смятах, че мога да ги разпозная. Сложих друга превръзка и зачаках. Не се лъжех, продължих да тека. Мехурът се беше спукал някъде и водите изтичаха по малко. Всичко започна в 18:30 на деня на термина ми. А тази прословута тапа така и не я видях. Може би изтече с водите, но не можах да я идентифицирам никъде, а се заглеждах какво тече. Водите почнаха да стават розови. Като цяло знаех, че не е нещо много притеснително. Мъжът ми се прибра и решихме да отидем до магазина. Исках да си купя разни неща за хапване по време на раждането. Взех си всичко, което най-много ми харесва, исках да раждам с удоволствие. Купихме и лимони и той ми направи електролитна напитка.

Когато се прибрахме досъбрахме багажа за болницата и зачакахме. Обадих се на лекаря ми, оказа се, че той бил нощна смяна тази вечер. Казах му, че не искам да ходя прекалено рано и той ми каза да си остана вкъщи засега. Ако станела много силна болката да отивам, ако не – да отида на сутринта към 6-6:30. Още тогава смятах да си изкарам до сутринта.

Контракции имах и те доста бързо ставаха все по-болезнени. Интервалите обаче не бяха равни. Когато се движех бяха на 4-5 минути, в покой ставаха на 7-10 минути. Казах на мъжа ми да си ляга да поспи, за да има сили поне той. Искаше ми се и аз да дремна малко по същата причина, но се оказа невъзможно. Контракциите в легнало положение ми бяха още по-болезнени, почваше да ми се гади и повръщах няколко пъти. Отказах се от лежането, явно нямаше да се спи. Опитах всякакви пози и неща за облекчаване на контракциите. Седях на топката, ходех, подпирах се на разни места, седях на тоалетната чиния. Но в общи линии нищо не ми носеше особено облекчение. Най-добре ми действаше да мога да се подпра едновременно на две места – ръцете отпред за опора и гърба в някоя стена зад мен. Така можех да натисна кръста с всички сили и само това носеше малко облекчение, за съжаление не мога да кажа, че беше достатъчно. Влязох под душа на два пъти и като цяло топлата вода ми се отрази добре. Но нямаше как да стоя там постоянно, на бойлер сме.

Времето течеше доста бързо за мен, изобщо не го усетих. Към 5:30 започнахме да се готвим да тръгваме към болницата. Изнасянето на всичкия багаж отне малко време, но пътят ни беше 5 минути и в 6 и нещо бяхме там.
Сложиха ме да ми правят запис на тоновете, което беше доста неприятно с тези контракции, стисках силно ръката на мъжа ми и само гледах часовника и се надявах да свършат по-скоро. Накрая се оказа, че в залата за активно раждане, където искахме да сме, имало друга двойка, жената била родила вчера и още не ги бяха преместили. Така че ни помолиха да изчакаме в коридора, за да почнат да приемат другите пациентки, които бяха дошли. Това също беше доста неприятно, разхождах се и търсех удобно място да се подпра като дойде контракция, но обстановката никак не беше отпускаща и приятна.

Накрая ме извикаха, направиха ми първия в живота ми преглед за разкритие и гледаха бебето на ехограф. Бебето беше добре, но не в оптимална позиция, беше вдясно и все така не се беше смъкнало надолу. От друга страна имах 8 см разкритие, което ми подейства обнадеждаващо. Разписах им документите и най-накрая ни пуснаха в залата за активно раждане.

Там ни оставиха сами с мъжа ми и се заех да пробвам да облекча контракциите в новата остановка. Не се получи. Фитнес топката им не беше добре надута и никаква работа не ми вършеше. Пробвах тези неща, които висят от тавана и беше брутално болезнено, изобщо не се върнах към тях. Имаха столче за раждане, на което се бях зарадвала много, струваше ми се страшно удобно да раждам на него. И то не ме облекчи особено обаче. Все пак беше малко по-добре, седях на него и по време на контракция си натисках гърба назад в стената. Започнах много да се изтощавам, не бях спала цяла нощ и целия ден преди това. Където и да застанех клюмах между контракциите и не ми се отразяваше добре това, че се отнасям. Не можех да намеря такова място, на което да си подпра ръцете и гърба както правех вкъщи. Мъжът ми натискаше кръста колкото може, но вече не издържах. Изкарахме в залата едва около 2 часа и половина от 8 до 10:30. Тогава дойде лекарят да ме прегледа пак. Новините не бяха никак обнадеждаващи. Разкритието ми беше все още 8 см без промяна. Бебето все още беше високо, въпреки че малко се било смъкнало. Предложи да ми доспука мехура. Това е един от моментите, за които съжалявам, може би трябваше да се съглася. Но отказах, защото бях чела, че контракциите стават по-интензивни, а за мен те вече бяха станали нетърпими и заедно с натрупаната умора изобщо не мислех, че мога да понеса повече. И накрая просто се предадох, казах, че искам секцио. Не издържах. Лекарят не ме притисна изобщо, предложи ми да изчакаме още и да видим как ще са нещата след час – два. Но не можах, това ми се струваше ужасно много време.
Подписах документите и ме закараха в операционната. Трудничко беше да отида и да ме подготвят с контракциите, но накрая успяха. В 11:30 извадиха втората ми дъщеря – 3780 гр и 51 см. Явно е била горе-долу с размерите на кака си, просто излезе по-късно от нея.

След операцията лекарят дойде и ми каза, че се е била завъртяла в правилна позиция. Можело е да се получат нещата, особено ако е била малко по-малка.

И така завърши моят опит за вбак. Не съжалявам изобщо, че опитах. Колкото и да ме болеше се радвам, че успях да преживея толкова голяма част от нормалното раждане. Изкарах 16 часа с изтичащи води и контракции. А и поне съм сигурна, че бебето беше готово да се роди и това беше идеалното време за него. Със сигурност съм разочарована, че не успях и дълго време ще се ядосвам, че не издържах, че не опитах още мъничко поне. Най-вече съжалявам, че не ми позволиха да имам дула, смятам че с такъв човек до себе си щях да се справя по-добре. Но в тази ситуация не можах да направя повече.

Leave A Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *